Скоро посетих отново детството си...С всеки изминал ден все по- отчетливо разбирам,че връщането ми в там ,от което съм тръгнала преди много години, е поредното завръщана в детството.Сладкия спомен за нежност и топлина...чисти и истински, каквито ражда само безусловната обич..Къщата! Празна е вече 20 години,но още помни ръцете на татко.Всяка вещ е докосвана от тях. Дървената лопата за сняг!Още стои в ъгъла на килера.Когато ме събуждаше нейното стържене в някоя зимна сутрин,примирах от радост.Най-сладкия звук който съм чувала.Означаваше само едно:Сняг!И то голям! Боже, колко обичах зимата!С бялата и прелест!Пъртините...Скърцането на снега ,отупването вечер на ботушите на татко,което означаваше,че се прибира и ще ми разказва приказки до бумтящата печка.Прекрасните и дълги зимни вечери,когато у дома се събираха приятелите на татко,ловци,да пълнят патрони за утрешния лов ,а после на чаша вино си разказваха онези невероятни ловджийски историй,заради които после се влюбих в Емилян Станев и Радичков.Стоях свита на леглото до печката и ги слушах в захлас...Събираха се у дома,защото татко не искаше да ме оставя сама.Приятелите му имаха жени,а ние с татко бяхме сами.Понякога ме питат:помниш ли майка си?Не знам.Кое помня и кое са ми разказвали...Преливат се някак.Помня обаче ясно споменът за липсата и.За празнота и страшна самотност.За някакво смътно и далечно сгушване в скута и.За желанието някой да ме гушне...Помня и липсата на мирис на жена в къщи.Помня роклите и,които обичах да мириша,когато нея вече я нямаше.Помня погребението...тя лежаща в ковчега с почернели и скръстенина гърдите ръце, татко,който лежи в коридора в локва с вода и...плачещи хора.И разказите на съседите, при които съм отишла в онази топла септемврийска вечер,за да им кажа,"мама я уби тока".Помня и страшното чувство за вина на татко,което имаше до смъртта си.Че не е открил оголения кабел на нощната лампа,който тя е докоснала в тъмното с мокри ръце...Не помня как съм отишла да я търся,след като дълго съм я чакала на прага с мокри крачета да донесе кърпата за да ми ги избърше...Не помня и как като съм я видяла,че лежи на земята съм я докоснала и токът ме е отхвърлил и ме е блъснал силно към вратата...Това съм разказвала тогава....Изплашено, тригодишно момиченце,което е изтичало при съседите.Мисля,че Бог ме е спасил.Иначе татко е щял да ни намери и двете там на земята.Никога после двамата с него не говорехме за Нея.Никога той не се ожени повторно.Беше млад и красив.Искаха го много жени.Пращаха сватовници...Помня смътно увещанията на роднините ни, да се ожени пак.Дори бабка-(мамината майка,която скоро навърши 95)беше най-настойчива.Караше го да си създаде ново семейство,а те с дядо ми (40 годишни тогава)ще ме отгледат.Той отговаряше само:"Аз жена съм си имал,друга не ми трябва"и приключваше разговорите на тази тема.Никога не чух за негова връзка, или някой дори нещо да намекне.Повече от всичко съм го обичала.И съм умирала всеки път,когато не ми вдигнеше телефона.Татко ми-светеца!Обречен на детето си и цял живот изкупуващ вината,която сам си беше вменил...Мене ме жалеха.Викаха ми"сирачето"Мразя тази дума,както и думата"вдовец"!Караха ме да чувствам,че аз и татко не сме като другите.Може би от тогава мразя да ме съжаляват!Не обичам празниците.
"Осми март" ми беше най-омразния от тях.Рецитирах добре и винаги за празника учителите ме караха да участвам в рецитали за майката.Казвах"Мила,мамо"и плачех..не толкова от самосъжаление,колкото от бездушието на учителите си.
Когато ни караха да пишем съчинение за майката,приятелката ми питаше "А Слава какво да пише?",учителят казваше:"Ами нека да пише за баща си"Пишех и гневно преглъщах сълзите си.Когато децата искаха да ме разплачат ми викаха"сираче".Незнаеха,че плача от гняв,заради жестокостта им.Може и да е парадоксално ,но имах най-щастливото детство! Бях най-обичаното дете на света!Имах най-обичащия баща и най-милите роднини,които с нежността си искаха да компенсират липсата на мама.Отрупваха ме с подаръци и обич.И днес, връщайки се там,при детството, все още намирам парченца от тази обич.Чувам ласкавите гласове на хората,които отдавна ги няма и се опивам от топлината им.... Когато ми стане трудно,когато започне да ми се струва,че животът е безмислен бягам там-в Галиче....
И отговорът ,които премълчавам, когато ме питат какво ме тегли все натам е един:
Търсенето на разпилените някъде там парченца обич и топлина.Знам,че ме чакат да ги намеря...И къщата ме чака- топла и жива,сякаш времето отдавна е спряло....Избата с бъчвата...!( историята за бъчвата е цяла епопея-ще я разкажа някой ден)...Градината...чимширите...борът... Старите дървета,които помнят онова малко момиченце с плитчиците ,дето се катереше по тях.Помня веднъж се счупи клонът на крушата и аз увиснах ,закачена за яката на рокличката.Висях като обесена и се задушавах.Не можех и да викна.(ако не беше дотичала баба да ме свали, май щях да съм наистина).Срещат ме съседите,остарели вече,които ми разказват за миналото.Разказват ми за татко.Пазят спомен за някакво направено от него добро.Връщат го на мене.С добра дума.С яйца и мляко,със зеленчуци и плодове от градините си.С помощ,когато ме видят да работя нещо в градината.
Чувствам се като едно време-обичана и щастлива...
За малко.За няколко дни.
Но е истинско!
1 коментар:
…дето казват хората – „иде ти отръки”… Можеш да пишеш. Незнам дали имаш друго което искаш да разкажеш на хората, но ако имаш (извини ме, ако вече си го правила, но аз незнам) най добре не се бави!..
А сега „коментарът”. Стана ми и мъчно и тъжно и завистливо и… и си спомних моето детство, също хубаво по моите критерии, но несравнимо с твоето, макар че мен не ме сполетя загуба на родител.
Разбира се неможе да се прави сравнение между детството на момче и момче, момичето винаги получава повече обич… :) , но както и ти самата споделяш, въпреки загубата, ти си „преяждала” с обич.. :)
И аз бях сам, без братя и сестри и с двама родители, но не получих полагащата се дори за момче обич, щото точно в годините, когато децата най-много се нуждаят от нея, семейството ми трябваше да се бори за оцеляване и нямаше много място за ласки. А и аз израснах див и непокорен, но това е друга тема.
Работата, интересите, а и обучението ми дават възможност относително точно да преценявам хората и в общи линии несъм бъркал сериозно с оценките си, но с теб сбърках… Сега, тук, от изповедта ти разбрах къде и защо съм сбъркал.
Ти си положителен човек, Слава и аз искрено ти се възхищавам. И независимо от късмета който си имала в живота си, не той те е направил да си със знак + в очите ми! Жалко, че неможах по-рано дати го кажа и те отдалечих от себе си, нещо, което ме кара още да съжалявам!
Завиждам ти за корена, очертанията, стените на детството ти…, човек може да ги пипне (позволих си да копирам снимката им за спомен)…
Аз го нямам, така се стекоха обстоятелствата в живота ми… Явно съм бил роден „пътник” :) и дълго време въобще нямах корен, всъщност до скоро… Едва напоследък това се промени, макар че пък сега съзнателно искам да ги прережа, както котвата се вдига за да се освободи кораба от стоянката си… Всъщност това и искам…, да съм в морето и то до края…, само там няма системи…, само там разбираш колко „чиниш”…, щото сте само тримата… Стихията, Той… и ти…
Благодаря ти за поста, който ми разкри целия ти живота!
Публикуване на коментар