ЧАЛГАТА,КАТО СЪСТОЯНИЕ НА ДУХА

Напоследък,когато си мисля за България все по-често си мисля за чалгата,но не като музика ,а като състояние на духа..Като манталитет...Като поведение...Започнах да се занимавам полека лека с изследване на архетипа на българина,на същността на отношенията ..на историческите и заложените в литературата ни поведенчески модели.. И това ми дава отговори на напиращите въпроси "Защо?".Защо България върви с такава сила към пълно опростачване...Защо толкова години, за разлика от останалите страни с които тръгнахме по пътя на промяната,а вече са в Европа , ние продължаваме да сме в началото на пътя...Всички на думи отричаме,модели,които следваме..Викаме"Дръжте крадеца",но само защото ние не сме получили възможността да сме на неговото място...Говорим срещу корупцията,а чакаме някой да ни корумпира.Осъждаме и сменяме политици,но само за да получим властта да вършим същите безобразия...Говорим срещу чалгата и си пращаме в сайтовете духовни послания и захаросани ,романтични картички,но щом ударим две-три ракий скокваме и почваме да въртим гюбеци и да се събличаме по прашки...Осъждаме младите,че пият масово и се дрогират.Че са бездуховни и неграмотни.А като погледнем разюзданите веселби на майките и бабите им по кръчмарски купони, можем лесно да разберем причината за това...Става ми тъжно и някак си безнадеждно за България...И ми се струва,че трябва отново да се появи Моисей и да ни поведе всички българи през пустинята..докато умре и последния от нас и тогава Бог да създаде Нова България ...

С ЛЮБОВ И НЕЖНОСТ ЗА ЮЛИЯ ОГНЯНОВА

Все по-често напоследък си мисля за Юлия.Започвам да пиша с цялата си обич към нея....Има такива хора в земния път на всеки човек.ЗА МЕН ТЯ Е МАЙКА,ДУХОВЕН НАСТАВНИК УЧИТЕЛ ПО ТЕАТЪР И ПО ЖИВОТ-НАЙ СВЕТЛИЯ ЧОВЕК,КОГОТО ПОЗНАВАМ. За първи път чух името Юлия Огнянова,когато бях на 20 години , след поредното скъсване на приемните испити във ВИТИЗ и чувството ,че живота ми е свършил и всичко е безмислено.От тежката депресия ме извади една жена,която е участвала заедно с Юлия в съпротивата, когато са били 17-18 годишни.Тя ми разказваше цяла нощ за Юлия...За живота и...за времето прекарано в дирекцията на полицията и РО-2 отделението на смъртта...за свирепите разпити и изтезанията ...За осакатеното и тяло и гипсовото корито в което е прекарала месеци наред...за силния и дух благодарение на който е преживяла всичко и не е паднала духом...За битките и после и непримиримоста и към всяко зло и несправедливост...Аз питах- тя ми разказваше и така дълги безсънни нощи...докато повярвах, че живота е битка и запомних думите и за цял живот НЕ ТРЯБВА ДЯ СЕ ХЛЕНЧИ-ТРЯБВА ДА СЕ ДЕЙСТВА! И когато след 10 години в Ловешкия театър се срещнах с жената,която без да съм виждала формира по някакъв начин живота ми аз знаех ,че Бог ми я изпраща в отговор на мечтата ми да се срещна с нея.Гледах я сякаш е икона от оживяла от стената.Срещата ни бе знаменателна.Юлия беше дошла да постави "Кръстопът на облаци" -един нейн текст по романа на Георги Алексиев за септемврийското възстание.Участваха Петър Слабаков и Кунка Баева и цялата трупа на театъра заедно с техническите служби и състава на музикалния театър в Ловеч-балет, хористи,оркестранти...Общо на сцената бяха над 60 души.Спектакълът стана събитие.Толкова внушителен и силен с посланията си...Толкова грандиозен като зрелище !С невероятни пластични решения ...с енергия, която заливаше залата и караше хората да идват и да го гледат по няколко пъти.Юлия беше потърсила друга гледна точка към събитията.Геройте и бяха обикновените хора,понесли вярата си като знаме. Жените и майките,очакващи вести от битката ,която се водеше някъде далече...Вместо вести пристигаха мъртвите им синове и бащи...И до днес хората ,гледали представлението си спомнят жените ,месещи хляб за въстаниците ... Погрома на въстанието ужасът ,които се стоварва на малките обикновени хора-това беше "Кръстопът на облаци" .И до днес не помня по-внушителен и завладяващ спектакъл.Получи наградата на Съюза на артистите за най-добро представление за годината. После дойде работата ми с нея в "Железния светилник"...след нови 7 години.Юлия ме помнеше като тихото и чувствително момиче ,което познаваше от "Кръстопът..-я" и беше ме разпределила като Божанка...Само,че аз вече не без нейна помощ бях станала Султана -усещах силата на тази жена,енергията и драматизма и.Казах на Юлия...тя беше поканила на гастрол Димитрина Савова.Не мислех,че е възможно да се случи, но тя каза "Щом усещаш в себе си сила за Султана -добре"и ми даде равно дубльорство.И когато спектакълът стана ми каза "Боже,какъв грях щях да направя ако не бях ти дала ролята"....После дойде Стриндберг и "Бащата".Играх Лаура-друга силна жена... Невероятно преживяване са репетицийте с Юлия.Как те води неусетно по толкова сложни пътища към сърцето и душата на героините...Многочасовите разговори, уж за нещо друго и изведнъж вратата към образа се отключва.Миговете на съмнения и търсене на ключ към дадена сцена...Когато идваше премиерата и идваше краят на репетицийте усещах невероятна,почти физическа болка от раздялата си с нея...Боледувах и се молех по-скоро да дойде следващата ни среща...И си мислех ,че ако тя каже "Хайде -почваме!"-бих отишла с нея в палатка на Северния полюс да репетирам!Липсва ми докосването до нейната невероятна личност...Сиянието ,което тя разпръскваше около себе си...Сякаш всички стават по-добри и по-чисти в нейно присъствие.Преминала през ада на човешкота страдание,тя бе успяла да съхрани у себе си изумителна човечност и любов.Готова да оправдае всички -дори и мъчителите си от онова време. Любов и грижа -това е Юлия.Към учениците си,към артистите с които работи,към всяко живо същество!Чистота на дете това е тя.Изумителен педагог и режисьор!Едно огромно сърце пълно с обич-това е Юлия!Знам, че ще свие устни и ще сбръчка вежди-не обича да говорят за нея,камо ли да я похвалят.Не обича да е под прожекторите и да и благодарят. Иска ненатрапчиво да помага, и да се грижи с онази обич на майката,която не очаква отплата. Не мога да премълча обаче колко я обичам и колко съм и благодарна. Четейки житията на светците си мисля за Юлия Огнянова и се моля Бог да и дава здраве....Спомням си как и изгоряха подметките на ботушите .Беше през студената зима на 93 година.Репетирахме Железния светилник и тя седеше в салона при почти 5 градуса ,облечена в кожух и загърната в ямурлук.Как веднъж не се оплака!Като я питахме "студено ли ти е" тя винаги отговаряше -"добре ми е". .Бяха включили един радиатор пред нея за да си топли краката и ръцете...Явно толкова и е било студено,че дори не е усетила как подметките на ботушите и са се стопили като ги е топлила на радиатора.... .............Винаги когато при някой артист не се получаваше нещо от ролята тя търсеше вината в себе си все казваше аз съм виновна.........аз го заключих .Никога, никога не обвиняваше артистите за това, че нещо не се е получило...И това страшно ни задължаваше-просто неможеш да не си на максимума си ...Някак си неусетно ни караше да бъдем толкова ангажирани и амбицирани и незнам заради работата ли заради себе си ли или заради нея да надскачаме дори собственити си летви..........Ние играехме заради нея за да сме на висотота на изискванията и най-големия ми страх е бил да не разочаровам Юлия.Заради любовта с която тя правеше всичко. .......... Помня и заболяването на гласните и връзки. Това се случи по време на репетиций на Светилника. Откриха и възелчета на гласните връзки и ги оперираха...Забраниха и да говори .Беше и позволено да шепне само.А ние бяхме на сцена.Тя отказа да спре репетиций...дадоха и микрофон в залата.Треперехме от страх когато забравеше и повишаваше тон и полагахме невероятни усилия да не и дадем повод за това.Знаехме че може да бъде фатално за гласа и .Такава концентрация от всички 30 души не съм виждала в живота си и такова чувство за отговорност и желание за всеотдайност....Заради нея.А тя забравяше за себе си...Както винаги го е правила.От тогава,понеже не послуша лекарите си и не мълча след операцията гласът и си остана такъв ,какъвто е сега..слаб ,сякаш безвучен,но пълен с живот....Викаше ни "милички" и "деца".....Никога няма да забравя и основното и при работата с артиста-казваше" аз мога да те изтегля толкова, колкото ти ми позволиш и колкото искаш" вие самите не знаете колко можете.И го правеше .Виждала съм как неподозирани възможности у колеги и у мен самата излизаха .И това те кара да повярваш ,че с режисьор и педагог като Юлия няма нещо,което е невъзможно. При нея "Той толкова може" просто не беше вярно. Обичам я и се моля Бог да я пази и да и дава сили, защото тя като светилник осветява трудния път на театъра ни.МИСЛИТЕ МИ СА ОБЪРКАНИ,БИХ ИСКАЛА ДА НАПИША МНОГО ПОВЕЧЕ НЕЩА,НО КОГАТО ОБИЧАШ НЯКОГО ТОЛКОВА МНОГО, НЕ БИ МОГЪЛ ДА СЪБЕРЕШ В ДУМИ ОБИЧТА.(Снимката,която много харесвам е на Ели Матеева)

ЛЮБОВ,КОЯТО УБИВА

Снощи гоних крадец.Бях извела кучето към 8 часа за обичайната му вечерна разходка...или може би по-правилно е да кажа -то ме беше извело... и гледам на една тиха и не съвсем тъмна уличка близо до нас две деца.Сякаш изникнаха от нищото.В началото не обърнах внимание на боричкането им ,докото по-голямото не започна да налага по-малкото с юмруци където свари.Малкото се сви на земята,а другото,едно високо и слабо момче го дърпаше-поне така ми се стори от растоянието на което бях ..около 50 метра.Разбрах ,че не е обикновено боричкане и се запътих към тях.Поваленото,което другото дърпаше и удряше започна плахо да вика"Помощ!" Побягнах към тях ,но все още не разбирах какво става,дори в един момент помислих ,че по-дребното е момиче,което момчето иска да отведе някъде...Приближавайки видях,че високият е с маска на лицето и се виждаха само очите му.Развиках се и той побягна ,а малкото треперейки каза "Взе ми телефона"Беше наранено,но каза,че живее отсреща и хукна да вика баща си.Аз се опитах да настигна крадеца,обаче той се изгуби в тъмнината...В това време като вихър пристигна бащата,бос и по къси гащи,след него тичаше и майката след тях момченцето,което беше някъде пети -шести клас.От крадецът нямаше и следа.Бащата хукна обратно , запали джипа си и подкара бясно из тъмните улици да търси,момчето,което му описахме със синът му.Накарах майката да звъни на откраднатия телефон на синът си,евентуално ,ако онзи бягайки не е успял да го изключи.Попитах я има ли опция за проследяване и тя ядосано рече"Няма,струва 1200лева, пък няма!"Останах потресена.Онемях първоначално.После ме обзе гняв.Не можех да премълча и и казах и ,че те са виновни за случилото се с детето им!Те съзнателно са поставили това невероятно изкушение за крадците в ръцете на малкото си дете..Че за този телефон,той можеше да бъде и убит!Не ми излиза от ума и си задавам въпроси Защо?От парвенющина?От глупост?От желание да демонстрират богатство?От любов към детето?Любов,която едва не го уби!