събота, 3 декември 2016 г.

 СВ.ЛУКА КРИМСКИ-АРХИЕПИСКОП И ХИРУРГ

Още в съветско време вървеше мълвата за хирурга-архиепископ. Той поставял болния на операционната маса, прочитал над него молитва, прекръствал себе си, лекарите, сестрите или с йод помазвал мястото, където трябва да се реже и след това се хващал за скалпела. А неговите операции винаги били сполучливи: слепите проглеждали, обречените се съживявали. И всички заедно се чудели – науката ли помага, или Бог, заради Когото преследват и убиват?
На пожълтелите снимки от някога можете да видите облечен в расо старец с дълга посивяла коса. На гърдите – панагия. Гледа сурово и проницателно иззад кръглите си очила.
Да, този човек наистина е бил епископ. И наистина е бил професор. Той живее в съветско време почти четиридесет години. По неговите книги са учили няколко поколения съветски хирурзи. Този човек е произнасял проповеди и заедно с това е чел лекции, изнасял е доклади на научни конференции и конгреси. Познавали го добре както ранените във военните болници, така и заточениците, изпратени в лагерите на Архангелск и Красноярск.
Хората били поразени от вида на хирург в расо, пропагандата трябвало да се бори срещу очевидното – вярата и науката са съвместими.
Съвременниците на свети Лука били поразени и от удивителния му характер. Запазен е разговор на епископа с един от най-свирепите агенти на ЧК в Ташкент, зловещия Петерс:
- Значи Вие, Войно-Ясенецки, нощем се молите, а през деня режете хората?
- Аз "режа" хората в името на тяхното спасение – отвърнал свещеника – А в името на какво ги режете вие?
- Как можете да вярвате в Бога? Нима сте Го виждал?
- Не, не съм Го виждал. Правил съм много мозъчни операции, господине. И когато отворя черепната кутия – не виждам къде е умът, съвестта също. Значи ли това, че ги няма?
Енциклопедичната справка за свети архиепископ Лука изглежда така:
Роден през 1877 година в Керч в семейството на католик и православна християнка. Мирското му име е Валентин. Произхожда от стар полски дворянски род – Войно-Ясенецки. Хирург и доктор по медицина. Става свещеник през 1920 година. До 1917 година е бил лекар в средна Русия, след 1917 година е главен лекар на Ташкентската градска болница, професор в Средноазиатския държавен институт. В началото на 20-те години приема монашество с името Лука, бил е ръкоположен за епископ през 1923 година. Многократно е подлаган на арести и административни наказания. Автор на над 55 научни труда по хирургия и анатомия, както и на 10 тома проповеди. Най-известна е книгата му "Очерци по гнойна хирургия", която претърпява 3 издания (през 1934, 1946 и 1956 година). Избран е за почетен член на Московската духовна академия. Има награди от варшавския университет, брилянтен кръст от руския патриарх, медал "За доблестен труд във Великата Отечествена война", държавни награди за книгите си през 1946 година и много други. Умира през 1961 година в Симферопол като Кримски и Симферополски архиепископ.
В детските си години Валентин е рисувал много добре и след като завършва гимназия и киевската художествена школа, започнал да се подготвя за Петербургската художествена академия. Мечтаел да стане художник. Но по време на изпитите го обхванало съмнение: дали ще бъде най-разумно да се занимава основно с рисуване, щом около него има толкова страдащи и нуждаещи се от помощ? Не е ли по-добре да им бъде полезен по някакъв начин? В главата му кънтели думите на Евангелието: "Жътвата е голяма, а работниците малко". По-късно, след много години, като Божий служител, той бил уверен, че този евангелски текст бил първият Божий призив за служение на Христос и Неговата Църква.
В крайна сметка, бъдещият епископ постъпил в киевския медицински факултет и с интерес се заел с естествените науки. Скоро станал най-добрият студент на факултета. Младият лекар Войно-Ясенецки завършил медицина с отличие. Приятелите от курса го попитали с какво ще се занимава занапред и били изумени, когато чули, че той иска да бъде общопрактикуващ лекар по разпределение, вместо да се занимава с наука. "Бях обиден от това, че изобщо не ме разбират, защото се занимавах с медицина само защото мечтаех да бъда част от селския живот, да лекувам селските хора и да помагам на бедните" – пише архиепископ Лука в своя дневник. Не му се наложило да бъде цял живот селски лекар, но наистина цял живот служил на хората.
След завършването си Валентин е изпратен в помощ на медицинските екипи в Руско-японската война в Чита. Около година пребивавал в този град - тук се венчал за Анна Ланска и за първи път започнал да оперира.
След войната семейството за кратко преминало през Москва и се установило в средна Русия. През 1911 година заживели в Переславл. Валентин Войно-Ясенецки защитава своята докторска дисертация блестящо в края на следващата година, като я илюстрира със собствени илюстрации и снимки. За шестте години, в които пребивавал в Переславл, бъдешият архиепископ извършил десетки хиляди операции – всичко, което е било известно в началото на ХХ век той е можел да оперира и е оперирал успешно. Такава продуктивност е невероятна дори при съвременните методи и знания.
Анна Ланска заболяла от туберкулоза. През април 1917 година семейството и четирите им деца се преместили на юг - в Ташкент (днешен Узбекистан). През същата година лекарят става професор в Средноазиатския университет в Ташкент. През 1919 година починала съпругата му Анна.
Революцията в Русия и последвалата я гражданска война през 1918 година достигнали до Ташкент. Отец Валентин не можел да си обясни как новата власт прави толкова много за простите хора – развива здравеопазването, грижи се за образованието, за бедните, а в същото време е против вярата, в основата на която е милосърдието, любовта към бедните, страдащите, падналите.
За него било необяснимо защо бившите енориаши започнали да грабят и рушат храмовете. Вместо да се дистанцира или притесни, той още по-сериозно се заел с молитва, посещавал храма, участвал в религиозни диспути, лекувал и преподавал. Прочутият в целия град хирург правел впечатление и със своята религиозност и грижа за хората.
През януари 1920 година той присъствал на епархийския конгрес на духовенството, където го поканили като деятелен мирянин. Произнесъл реч, която впечатлила всички. След нея Ташкентският и Туркестански епископ Инокентий казал на бъдещия владика: "Докторе, Вие трябва да станете свещеник!". Лекарят, който никога дотогава не бил разсъждавал за себе си и свещенството след кратък размисъл приел аргументите на своя владика. По-късно последният казвал, че според него Войно-Ясенецки е показал протеста си срещу преследването на вярата в онези години.
На посвещаването му в дяконски чин се стекъл целият медицински факултет. "Това събитие стана сензация в Ташкент – пише архиепископ Лука в своите мемоари – Дойдоха студентите, заедно със своите професори и ме гледаха така учудено. Те нищо не можеха да разберат – бяха далеч от вярата. Нищо не им казах, макар че моето сърце крещеше от болка, като гледах как тълпата от комунисти и неразбиращи лумпени издевателства над моя Господ Иисус Христос. Чувствах, че е мой дълг да защитя с проповед нашия оскърбен Спасител".
След като приел свещенически сан, отец Валентин оперирал както преди, четял лекции на студентите, винаги с расо и кръст. Не обръщал внимание на изумените погледи на своите сътрудници, спокойно минавал по коридорите, влизал в кабинета си, където обличал обичайната лекарска престилка и се заемал с работата си. Без да реагира на протестите на някои свои сътрудници и колеги той продължил своята лекарска и педагогическа работа, а заедно с това проповядвал в храма.
След кратко прекъсване на научната си дейност, отец Валентин участвал с четири доклада на годишния конгрес на Ташкентското медицинско общество през 1922 година. Те са свързани с неговите наблюдения при лечението на бъбречни заболявания, костна туберкулоза, очни заболявания и възпалителни процеси на колянната става. Изводите му предизвикали разгорещени дебати, заради нестандартния подход, който предложил.
20-те години били много трудни за Църквата. В това време много съветски ръководители си мислели, че атеистичната пропаганда, осмиването на Църквата и административните мерки ще направят от вярващите атеисти. Оказало се обратното. Закриването и разрушаването на храмовете, събарянето на камбаните само мотивирало верните да бъдат още по-силни. Често мерките срещу тях били жестоки, груби и необосновани. Много йерарси в Русия били убити. Патриарх Тихон бил арестуван, защото анатемосал новата власт, а управляващият епископ Инокентий напуснал Ташкент, заради разногласия. Заточеният в Средна Азия през 20-те години епископ Андрей (княз Ухтомски) предложил на отец Валентин да възглави църквата в Туркестанския край. В това нямало нищо случайно, защото отец Валентин имал голям авторитет и сред хората, и пред властите като хирург безсребреник.
През 1923 година 46-годишният свещеник бил постриган в монашество. Малко по-късно приема епископска хиротония с името Лука – в чест на свети апостол и евангелист Лука – лекар и иконописец. Назначили го за Ташкентски и Туркестански епископ. Високата църковна служба не го отделила от медицината – той продължил да бъде главен лекар в болницата, много оперирал, ръководел катедра в медицинския институт и успявал да намери време и за научните си занимания.
"Да бъда свещенослужител, а още повече епископ не ми се е и присънвало, но неведомите пътища на нашия живот са напълно известни за Всевиждащия и Всезнаещ Бог още от утробата на майка ми" – пише владиката към края на живота си.
В операционната на професора висяла иконата на Божията Майка, пред която той винаги се молил за благополучен изход на операцията. Веднъж, след като посетил болницата комисар Голфгот издава заповед тя да бъде махната, което разбира се било направено. Няколко дни светител Лука не идвал в болницата – оставал вкъщи и работел над своята книга "Очерци за гнойната хирургия". Няколко дни по-късно в залата на болницата имало заседание на научното общество на лекарите в града. Минути преди то да бъде открито на катедрата пред пълната зала застанал епископ Лука, снел очилата си и казал: "Колеги, тук съм, за да дам обяснение. Не бях на работа заради комисар Голфгот. В него се беше вселил бяс и той извърши кощунство - махна иконата от операционната и с това ме лиши от възможността да оперирам."
Скоро иконата била върната на старото си място. Казват, че се налагала операция на жената на някакъв началник и затова трябвало да повикатнай-добрия хирург в болницата епископ Лука.
Много лекари разказвали, че той винаги с голямо внимание и любов се отнасял към всеки болен човек. И затова всички му се доверявали.
Но още след първите му изяви като архиерей започнали изпитанията. Ставало все по-трудно да работи – да бъде активен хирург и активен църковен деятел ставало невъзможно. Във вестник "Туркестанска правда" през 1923 година излязла статия, която го оклеветявала и наричала лъжеепископ владиката. Скоро след нея епископ Лука бил арестуван по обвинение в антисъветска дейност и заточен в Енисейск, Сибир.
И тук той продължил да се занимава с църковна дейност и да оперира, упорито събирал материали за отдавна замислените "Очерци по гнойна хирургия". Била му дадена възможност да получава и медицински издания.
Нужно било да направи последни обобщения и да добави различни интересни наблюдения, които събирал с течение на годините на своята лекарска практика, за да завърши книгата си. Работел нощем, когато никой не му пречел.
Докато бил в заточение, неговите идеи се разпространявали в Съветския съюз и зад граница. През 1923 година в немското медицинско списание "Deutsch Zeitschrift" е публикувана статията му за новия метод за превръзка на артерията, при който се отделя лимфния секрет. През 1924 година "Вестник хирургии" съобщава за добри резултати при ранното хирургическо лечение на гнойни процеси, за което той пише година по-рано.
След три години в заточение епископ Лука бил реабилитиран и се върнал в Ташкент. Намерил децата здрави, всички били добри ученици. За тях се грижели неговите колеги доктор Слоним и доктор Рогоза. Квартирата, която обитавали по-рано им била отнета – вместо нея ги настанили в малка стаичка, където леглата трябвало да бъдат на два етажа, за да се поберат.
Може би е парадоксално, но епископ Лука не се опитвал да приобщава своите деца към вярата. Той смятал, че отношението към Бога е твърде лично за всеки човек. Интересно е, че и четирите му деца са медици: Михаил и Валентин стават доктори на медицинските науки, Алексей – на биологическите науки, а дъщерята Елена става лекар-епидемиолог. Внуците и правнуците на знаменития хирург също са лекари. Разбира се, всички те станали вярващи.
След първото заточение на владика Лука било забранено да служи като епископ, както и да преподава в медицинския институт.
Катедралният храм в Ташкент бил разрушен. Епископ Лука започнал да служи като обикновен свещеник в църквата на преподобни Сергий Радонежки, недалеч от своя кабинет. Верен на своите принципи той никога не вземал пари за лечение и живеел много скромно, по-скоро бедно. По-късно отново започнал да работи в градската болница.
Но през 1930 година отново бил арестуван и отправен в Архангелск. Била му разрешена медицинска практика без хирургия, от което той страдал много. През ноември 1933 година приключил лагерът в Архангелск. За кратко време епископ Лука работил в Москва, Архангелск, Андижан и накрая се върнал в Ташкент, където заедно със семейството си заживял в малка къща близо до реката. По това време той вече служил като епископ и ръководил отделението по гнойна хирургия в Института за бърза помощ.
През 1934 година излязло първото издание на неговите "Очерци по гнойна хирургия". За кратко книгата предизвикала огромен интерес и се изчерпила. По това време епископът-професор работил при огромно натоварване – рано сутрин – богослужение, след това – лекции, операции, визитации, всяка вечер – отново в църквата.
Спокойният живот продължил общо три години. Настъпила страшната 1937 година. На 13 декември епископ Лука бил арестуван отново и обвинен ...в шпионаж.
В неимоверно тежките условия на затвора, разпитван постоянно ден и нощ, лишен от сън, с подути крака от дългото стоене, владиката започнал гладна стачка. Но разпитите продължавали и той падал от изтощение. Бил вече на 60 години.
В състояние на крайно изтощение бил настанен в затворническата болница. Там започнал да оказва лекарска помощ на останалите. Две години неговото семейство не знаело нищо за него. А здравето му се влошавало катастрофално. В тежко здровословно състояние той прекарал четири години в килията и в лагерната болница. Не се предал духом и не признал скалъпените обвинения. Лагерът приключил със заточение в Сибир, село Голяма Мурта.
Навсякъде владиката бил готов да се притече на помощ на всички нуждаещи се от лекарска помощ и пастирска грижа. Той лекувал и оперирал понякога с подръчни средства: нож от кухнята, шлосерски клещи, зашивал раната с женски коси...
Когато започнала войната пристигнала телеграма в Москва от епископ Лука, адресирана до Михаил Иванович Калинин, Председател на президиума на Върховния съвет на СССР. Телеграмата, разбира се, не била предадена на Калинин, защото разпорежданията били други. Ето нейното съдържание: "Аз, епископ Лука, по фамилия професор Войно-Ясенецки, отбивам службата си в лагер по нечие разпореждане в село Голяма Мурта, Красноярски край. Специалист съм по гнойна хирургия и мога да окажа помощ на военните на фронта или в тила, където ми бъде поверено. Моля моето заточение да бъде прекъснато или да бъда отправен да служа в болница. След края на войната съм готов да се върна в лагера. Епископ Лука."
Искането било удовлетворено. По време на войната светител Лука бил завеждащ хирургично отделение в болница. Той се грижел за най-тежките случаи и извършвал операции денонощно. След края на войната архиепископ Лука бил награден с медал "За доблестен труд по време на Великата Отечествена война". Но това не попречило на властите да продължат неговото заточение – трябвало да се върне в лагера.
След войната светителят ръководил болницата в Симбирска губерния, оперирал очи, черен дроб, жлъчка, правил мозъчни и гинекологични операции. Славата на големия хирург се разпространявала. Пред вратата на болницата заставали хора, дошли от други губернии. Веднъж свети Лука върнал зрението на младо бедно момче, което се било родило сляпо. След този случай спасеният младеж разказал на всички - и слепците от окръга се подредили пред вратата на болницата, хванати един за друг...
Колегата доктор Левитан от болницата разказва за един случай: архиепископ Лука разбрал за смъртта на болен и помолил персонала да опише подробно какво е било направено за него. Една от лекарките описала всичко с подробности, но накрая казала: "Какво трябва да говорим! Болният беше обречен..." "Обречен?" – Величественият и винаги невъзмутим професор просто подскочил при тези думи! И изревал: "Вие нямате никакво право да спирате борбата за живота на болните! Вие даже нямате право да мислите за неуспех! Трябва да правите, каквото е нужно, да правите всичко, чувате ли?!"
Професорът не си позволявал да крещи на лекар. Но пациентът за него бил централна фигура – затова правел всичко за неговото спасение, на това учел и младите лекари. В болницата имало ред – независимо дали е нощ или ден, празник или отпуск – нищо не можело да освободи лекаря от отговорността да се яви в отделението, ако това е необходимо за спасението на пациента. Тези изисквания професорът изпълнявал винаги. Изисквал го и от останалите.
Страниците от неговите мемоари дават изразителна, почти живописна картина на живота в заточение: жесток студ и глад били постоянните спътници на професора-епископ. Но нищо не можело да сломи този човек. В едно от своите писма от лагерните години той пише, че е обикнал страданието, така удивително очистващо душата. Идеята, която ръководела неговите постъпки определяла съвсем точно отношенията му с обществото. Той бил съгласен да съществува в това общество само при едно условие – да съхранят правото му на вяра. Свят без вяра, без строг нравствен порядък е невъзможен, пише светителят.
Архиепископ Лука носел своя кръст с чест и достойнство. Нравствените и етически принципи за него били пределно точни. Той пише: "Главното в живота е винаги да се прави добро на хората. Ако не можеш да направиш голямо добро, постарай се да извършиш поне малко."
Единадесет години, през митарствата на затвори и заточения свети Лука останал верен на православната вяра. Той можел да получи свобода, известност, предлагали му да възглави институт, но в замяна искали от него да се откаже от свещения си сан, да се покае пред властта и да се отрече от Бога. Той предпочел да понесе различни страдания и да не предава вярата. През 1946 година епископ Лука бил избран за Кримски и Симферополски архиепископ. По това време той вече не можел да оперира, защото зрението му отслабнало прогресивно.
Като управляващ Кримската епархия, свети Лука произнесъл голяма част от своите проповеди. Той започнал да проповядва още в Ташкент, но заради арестите и заточенията бил принуден да мълчи дълги години. От пролетта на 1943 година до края на своя живот през 1961 година архиепископ Лука е проповядвал непрекъснато: пишел проповеди, произнасял ги, служел, разпространявал текстовете им из целия град.
"Смятам за своя главна задача навсякъде и винаги да проповядвам за Христос" – говорил той на своите духовни чеда.

Дългите години в заточения, изпитанията на целия му труден живот и изключително напрегнатата му работа се отразили на здравето на пастира. Той загубил своето зрение, сърцето му също отслабвало.
За 38-годишното си служение на Господ и хората светител Лука написал и произнесъл 1250 проповеди, 750 от тях са записани и издадени в дванадесет тома. Поставил си за цел да покаже на невярващите съкровищата на Православието в своята книга "Дух, душа и тяло". Неговите мемоари също са преиздавани многократно след смъртта му. Съветът на Московската Духовна академия нарекъл проповедите на архиепископ Лука изключително явление за съвременния църковен и богословски живот и избрал автора за почетен член на академията. Вярващите, които присъствали на неговите служби са запомнили неговото служение завинаги. Той бил истински епископ, истински пастир. Всяка негова дума била ясна, падала дълбоко в сърцето. Особено вдъхновено четял Великия покаен канон на Св. Андрей Критски.
Докато виждал, владиката служел литургия всеки ден, дори ако в храма имало само две баби. Продължавал да служи, докато ослепял съвсем. Поразявал неговият подвиг – имал е диабет и подагра, преди служба е бинтовал краката си, но почти никой не е знаел за страданията му. Никога не съкращавал служба и никога не позволявал да се съкращават служби.
В денят на всички светии просияли на руската земя, празнуван тогава на 11 юни 1961 година, архиепископ Лука починал. Три дни не преставал човешкият поток към гроба на архиепископа-лекар, а в деня на погребението процесията достигнала три километра. По-късно започнали да постъпват съобщения, че много болни, които се покланяли на гроба на владика Лука, по молитвите му получавали изцеление. Чудесата не престават и днес.
С постановление на Синода на Украинската православна църква през 1995 година той е причислен към лика на местно почитаните светии. През 2000 година с решение на Архиерейския събор на Руската православна църква светител Лука Войно-Ясенецки е причислен и към лика на руските светии. Неговите мощи са изложени за поклонение в съборната църква "Света Троица" в Симферопол. Всяка година на 11 юни мощите се изнасят с литийно шествие по улиците на град Симферопол.
Ако ви се случи да попаднете на градското гробище в Симферопол, отдясно на главния вход ще видите гроб с бял мраморен паметник. Ще го познаете отдалеч – на него има цветя и в най-студена зима, и през горещото лято. Върху мрамора се чете изписано със златни букви: Архиепископ Лука (Войно-Ясенецки) 27 април 1877 – 11 април 1961 г., доктор по медицина, професор-хирург. Казват, че архиепискп Лука сам е съставил надгробния надпис. И не случайно – в сърцата на всички той ще остане като архиепископът-хирург.
По книгата на Марк Поповски "Живот и Житие на Лука Войно-Ясенецки, архиепископ и хирург" Превод: Дария Захариева
Православие БГ

сряда, 18 март 2015 г.

КОГАТО ГИ ВИДИТЕ,МОЛЯ ВИ,КУПЕТЕ СИ...

Бабите от пазара
Когато ги видите,моля ви купете си!
Моля ви!
Те са от изчезващия вид на бабите със забрадките.
И когато ги видя,винаги си представям бабка… как едва вървеше,но ровеше пръстта .
Те са донесли в кошничката си няколко ябълки…две-три връзки магданоз…малко грозде от асмата…лапад …няколко букетчета цветя,завързани с преден конец…малко доматчета, набрани сутринта рано преди да хванат автобуса за града….
Продават ги на смешни цени и се надяват паричките да им стигнат за билетчетата
И не се пазарете.Днес една от тях ми подари ябълка,след като си купих от нея разни неша…попитах я ..Защо? А тя ми каза …ти не се пазариш…знаеш как се гледа…
Знам как…..
Знам,и че е по лесно да купите от прекупвачите,защото там има всичко….но уверявам ви…това,което ще купите от бабите със забрадките има друг вкус…
Вкус на истинско…на детство…на обич….на земя,примесена със сълзи….

събота, 6 септември 2014 г.

ЦЯЛ ЖИВОТ БЕЗ МАМА

Мама я няма....цял живот,я няма...
А аз за пореден път отбелязвам 6 септември...за всички денят на Съединението,а за мен като денят в който Мама отиде при ангелите едва на 23 години и ми остави след себе си само няколко снимки...и липсата си.
И страхът!
За татко ...да не би ангелите някой ден да ми вземат и него.
Не я помня....помня само липсата ...
Липсата на целувките и нежното и гушкане...Болката си помня.И съжалението в очите на хората.И думата"сираче",която мразех...и обичта на близките ми,с която искаха да компенсират липсата...Бях най-обичаното дете на света...но мама я нямаше
Помня и тъгата на татко...и болезненото му чувство за вина,което го измъчваше цял живот...
Че не е предвидил и обезопасил кабелът на нощната лампа.
И самотата му помня...огромната му самота,до края на живота му.
Помня и двете тела на земята тогава ...тя в спалнята-мъртва ...татко в коридора в безсъзнание.... съседите наобиколили телата им....писъците на бабка...дядо,които мачкаше каскета си.
И локвите с вода помня,в които лежаха мама и татко...
Тя -23 годишната и красива мама...и той на 33...
Спомен на тригодишно ужасено дете...не осъзнало още,че него Бог го е спасил,защото само с пръстчето си е докоснало мъртвата си майка,през тялото на която е вървяло електричеството...и изплашено е хукнало да вика за помощ...
Нищо друго не помня...
Освен разказите на хората за красотата и добротата и...
И още пазя разкъсаната и басмяна рокля от онази вечер...на малки сини цветчета ,която някой грижливо беше прибрал  в стария  скрин ...до кутията с  белите им венчални свещи...и сватбените им цветя...
И само един...единствен красив спомен от Заедността на трима ни!
Бяхме в спалнята...бяхме тримата... те ме  прегръщаха ... и се смеехме...Щастието си помня в онзи миг!...И само това.
И  шестия ден на  септември...Денят на Съединението,който ме раздели с мама...и ме за беляза за цял живот.Да съм длъжница....и да не мога да върна всичката обич,която съм получила от роднините и близките си през годините.
Опитвам се...но едва ли ще ми стигне целия живот...
  ...Вчера видях нещо да блести като пламъче в една изровена от пороя бразда в градината...Извадих го от калта...беше гривничка,направена от красиво,зелено седефено копче и две малки черни мъниста,нанизани на здрав,ръчно изпреден памучен конец....
Прибрах я... при сватбените свещи в кутията....сигурна съм,че е била на мама.