ПОРАСНАЛАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА

Кой знае как предпразничното суетене ме беше завъртяло и мене.Не че имаше кой знае какво да пазарувам,но просто исках да свърша някои отлагани по стар навик, до последно неща за тази година.Трябваше да платя данъци..да си подновя личната карта...да купя храна и лекарства за кучето си.Вървях из кишата, загърната в палтото си в безуспешни опити да се скрия от пронизващия вятър.Снежинките бръскаха в лицето ми .Гледах забързаните хора,които като хлебарки се щураха напред -назад ,тръгнали на лов за промоции, понесли шарените торби с надписи" Била","Лидл" и"Пени"....мъкнещи към къщите си торби с мандарини и банани(като че ли през останалото време от годината те липсват)...Мъкнещи малки и големи плазми марка "НЕО"...промоционални разбира се.Обзета от не до там празнични мисли за суетата,за тичането по магазините и за напъните за празничност, вървях и неусетно бях стигнала Покрития мост.

И тогава тя се появи някак си не на място.Бутаща бебешка количка по заснежената улица.В количката имаше бебенце, а за дръжката с премръзнала ръчичка се държеше малко, спретнато ,около две -три годишно момченце .Беше красива ,добре облечена млада жена.Очите и гледаха в нищото ,а в свободната си ръка носеше две огромни шарени торби .В началото си помислих,че и тя е част от празничното множество,тръгнала в снежния ден преди Бъдни вечер с децата си за подаръци.Когато се изравних с тях видях ,че торбите са пълни със стърчащи, начупени съчки,а от долу, в коша на бебешката количка бяха акуратно подредени замръзнали начупени клони ...Идваше от алеята на Башбунар ...Разминахме се..стана ми още по студено...Почувствах се сякаш ритната в стомаха.Празничното ми настроение,което хич го нямаше , съвсем се стопи , някъде там из снежната лапавица ...И кой знае защо се сетих за Андерсен...за малката му кибритопродавачка,заради която като дете все ми се плачеше..И заради нея тогава намразих Андерсен и го обявих за жесток.После когато пораснах разбрах,че той пише приказките си за възрастните. И ми се искаше повече хора да ги прочетат...Обърнах се след майката с децата.Вървеше без да се оглежда .Достойно и без да търси съчувствие.Някаква особена беше осанката и.Сякаш носеше кръст върху слабичките си крехки рамене.Момченцето се мъчеше да помага при бутането на количката... Стана ми гузно...Стана ми самотно...Прибрах се набързо ...По телевизора ни съветваха как да опаковаме подаръците...говореха отново за Линкълна на дядо Кирил,който му се полагал...говореха за архонти ..за милионери дето си търсят съпруги...за Новогодишни туристически пакети ... за евтини почивки на някакви там острови...Появиха се политици,които с любов и грижа към нас обещаваха да ни помогнат...Призоваха ни да сме добри и щедри ...да разтворим сърцата си предколедно...Популярни лица ми предлагаха да пратя безплатен есемес и да спечеля милион...Съветваха ме колко и какви ястия да сложа на трапезата...обясняваха за бъдника , за топлината на семейното огнище...Поиска ми се да заспя и да се събудя след празниците.Прегърнах болното си куче и двете се свряхме в тишината на Рождественската нощ, в очакване да се роди Спасителят...

ПРЕДИЗБОРНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

Отново идат избори ...И пак си задавам въпроса "Защо,Господи?"Защо толкова много хора ще гласуват за измислени партий и герои появили се от нищото,но с красиви обещания...или още по-лошо с мургави брокери предлагащи дрени банкноти...Защо ще пожелаят да изберат откровени лъжци или направо малоумници...Могат ли да повярват,че президента ще им увеличи пенсиите ..или ,че ще намали цените...или пък,че ще им намери работа...Вярват ли наистина,че полуграмотни мутри със смокинги,току що слезли от бентлита и яхти,дори за миг ще си помислят за образование и култура...Питам се вярват ли наистина или затъпели от отчаяние са готови да повярват на всяка безумна лъжа...Сещам се за прекрасната притча на Хорхе Букай "Екзекуцията"....И виждам как отново вървим като стадо на заколение...Раболепно задаващи въпроса:сами ли да си носим въжето, или ще ни го дадат безплатно от партийните централи.Вървим.Дори подтичваме.Възторжено-безпаметни и безхаберно весели....С песни и танци..с бири и кебапчета.Понесли лозунгите,написани от тези,които ни обрекоха на мизерно съществуване...От тези,които отново ще ни излъжат красиво и после ще се върнат във палатите си...А ние,понесли отчаянието си и ненужните плакати, вървим към задния двор...към мястото на екзекуцията си...и което е непростимо -обричащи децата си на бездуховно, мизерно и жалко съществуване...

ЕКЗЕКУЦИЯТА

Хорхе Букай

В далечна земя живеел един господар феодал, чието могъщество се равнявало само на жестокостта му. Неговата воля била единственият закон в земите му, а на селяните било забранено да произнасят дори името му. Народът пъшкал под гнета на съдебните пристави, назначени от него, и на бирниците, които му отнемали и малкото парици, събрани от продажбата на реколтата, от виното или от занаятчийството. Нолав, както се казвал феодалът, имал могъща армия и в нея от време на време се появявали млади офицери, които се опитвали да вдигнат бунт, за да го свалят от власт… Но тиранът потушавал тези опити с огън и меч. А селският свещеник бил толкова благ, колкото проклет бил феодалът, и отдаден на вярата, той посветил живота си на това да помага на другите и да ги учи на всичко, което знаел. В дома си бил приютил петнайсет-двайсет ученици, които следвали неговия път и се учели от всяко дело и всяка дума на своя учител. Един ден, след утринната молитва, той събрал учениците си и им рекъл:
— Чада мои, трябва да помогнем на народа си. Той можеше да се пребори за свободата си, но господарят на тази земя го накара да повярва, че е много могъщ, и мъжете и жените не дръзват да се опълчат срещу него. Страхът от Нолав расте заедно с тях и ако не направим нещо, те ще умрат като роби.
— Каквото речеш, ще бъде сторено — отвърнали те в един глас.
— Дори ако трябва да платите с живота си? — попитал ги той.
— Какво е животът, ако човек, който може да помогне на своя брат, не го стори? — отвърнал един от учениците, който говорел от името на всички.
Настъпил петнайсетият ден от третия месец. Това бил рожденият ден на господаря на двореца и единственият ден в годината, когато феодалът минавал с каретата си през селото. Заобиколен от силен ескорт и облечен в дрехи, везани със злато и скъпоценни камъни, сутринта Нолав тръгнал на обиколка. Група офицери заставяли всички селяни да се кланят пред господарската карета в знак на почит. За всеобща изненада, когато каретата минала пред една къща на няколко преки от двореца, един от поданиците останал прав. Стражите тутакси го задържали и го отвели при господаря.
— Не знаеш ли, че трябва да се кланяш?
— Знам, Ваше Височество.
— Но не го направи.
— Не го направих.
— Нали знаеш, че мога да те осъдя на смърт?
— Надявам се, Ваше Височество. Нолав се изненадал от този отговор, но не се смутил.
— Добре. Щом искаш да умреш по този начин, привечер палачът ще ти отсече главата.
— Благодаря, господарю — рекъл момъкът. И коленичил, усмихнат. Тогава някой викнал в тълпата:
— Господарю, господарю! Мога ли да кажа нещо? Диктаторът му наредил да се приближи.
— Казвай!
— Господарю, позволете аз да умра вместо него днес.
— Молиш ме да бъдеш екзекутиран вместо него?
— Да, господарю. Моля ви. Винаги съм ви бил верен. Позволете ми, моля!
Господарят се изненадал и попитал осъдения:
— Роднина ли ти е?
— Никога не съм го виждал. Не му позволявайте да умре вместо мен. Вината е моя и моята глава трябва да падне.
— Не, Ваше Височество, моята.
— Не, моята. — Моята.
— Тишина!- викнал феодалът.
— Мога да доставя удоволствие и на двама ви. И двамата ще бъдете обезглавени.
— Добре, Ваше Височество. Но тъй като осъдихте първо мен, мисля, че имам правото да умра пръв.
— Не, господарю. Това право е мое, защото дори не съм засегнал Ваше Височество.
— Достатъчно. Какво е това? — викнал Нолав.
— Млъкнете и ще ви дам правото да бъдете обезглавени едновременно. В тези земи има повече от един палач. Друг глас се извисил в тълпата:
— Тогава, господарю, и аз искам да ги последвам.
— И аз, господарю. — И аз. Феодалът се смаял. Не разбирал какво става. А ако имало нещо, което разваляло настроението на диктатора, това било да не разбира какво става. Петима здрави младежи искали да бъдат обезглавени и това било странно за него. Той притворил очи, за да се съсредоточи. След секунди взел решение. Не искал поданиците му да помислят, че ще се поколебае. Ще бъдат петима палачи! Но щом отворил очи и погледнал хората, събрали се около него, вече не пет, а повече от десет били гласовете на онези, които искали да бъдат екзекутирани. И още ръце се вдигали. Това вече било твърде много за господаря феодал.
— Стига! — викнал той.
— Всички екзекуции се прекратяват, докато не реша кой ще умре и кога. И каретата се върнала в двореца сред протестите и молбите на онези, които искали да умрат. Щом се прибрал, Нолав се затворил в покоите си и се замислил над станалото. Изведнъж му хрумнало нещо. Заповядал да извикат свещеника. Той сигурно знаел нещо за тази всеобща лудост. Отишли бързо да повикат стареца и го отвели при феодала.
— Защо твоите хора се надпреварват да бъдат екзекутирани? Старецът не отговорил. — Говори! Мълчание. — Заповядвам ти! Мълчание.
— Не ме предизвиквай. Има начини да те накарам да проговориш! Мълчание. Старецът бил отведен в залата за мъчения и подложен с часове на най-ужасните изтезания. Но не проговорил. Тиранинът пратил стражите си в храма да доведат някои от учениците му. Когато те дошли, им показал пребития учител и ги попитал:
— Каква е причината, поради която хората искат да бъдат екзекутирани? Старият свещеник промълвил едва-едва:
— Забранявам ви да говорите! Господарят на тези земи знаел, че не може да заплаши със смърт никого от хората, които се намирали там. Затуй им рекъл:
— Ще подложа учителя ви на най-ужасните мъчения, които някой може да си представи. И ще ви принудя да присъствате на тях. Ако обичате този човек, кажете ми тайната и след това всички ще се разотидете.
— Добре — отвърнал един от учениците.
— Не говори — рекъл старецът.
— Продължавай! — заповядал Нолав.
— Ако някой бъде екзекутиран днес… — започнал ученикът.
— Замълчи! — повторил старецът. — Ако разкриеш тайната, ще те прокълна… Господарят махнал с ръка и старецът получил такъв удар, че изгубил съзнание.
— Продължавай! — заповядал той.
— Първият човек, който бъде екзекутиран днес след заник-слънце, ще стане безсмъртен.
— Безсмъртен ли? Лъжеш! — рекъл Нолав.
— Има го в Светото писание — отвърнал момъкът. И като извадил книгата от торбата си, прочел един пасаж, в който това се потвърждавало. „Безсмъртен!“, помислил си феодалът. Единственото, от което диктаторът се страхувал, било смъртта, а сега получавал една възможност да я победи. „Безсмъртен“, помислил си той. Феодалът не се поколебал дори за миг. Поискал хартия и перо и заповядал самият той да бъде екзекутиран. Изгонили всички от двореца и по залез-слънце Нолав бил екзекутиран според собствената му заповед. Така народът се освободил от потисника и се надигнал да се бори за свободата си. След няколко месеца всички били свободни. Никой не споменал повече за феодала, освен в нощта на екзекуцията му, когато учениците, които лекували раните на своя учител, получили благословията му, задето рискували живота си, и поздравленията му за добре свършената работа.
— Защо феодалът повярвал на такава лъжа, Демиан? Защо стигнал дотам, че да заповяда собствената си екзекуция заради някаква история, разказана му от онези, които го мразели? Защо се хванал в клопката на учителя? Отговорът е само един: Защото искал да вярва в това. Искал е да мисли, че е вярно. И това, Демиан, е една от истините, които ни мобилизират по най-невероятния начин, който съм виждал. Ние вярваме в някои лъжи по много причини, но най-вече защото искаме да вярваме в тях. Онзи ден ме питаше защо се тормозиш заради някого, който ТЕ лъже? Тормозиш се, защото би искал да вярваш, че това, което ти казва, е истина! Ето и отговора:
Човек попада най-лесно в капана на лъжата, когато тя отговаря на желания .

КРЪГЪТ НА ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТТЕ

ХОРХЕ БУКАЙ



Имало някога един много тъжен цар, чийто слуга, като всеки слуга на тъжен цар, бил много щастлив.

Всяка сутрин той будел царя и му носел закуска, пеейки и тананикайки весели трубадурски песни. На ведрото му лице греела широка усмивка и той посрещал всичко в живота спокойно и с радост.

Един ден царят наредил да го повикат.



- Паже мой- рекъл му - Каква е тайната?

- Коя тайна, Ваше Величество?

- Тайната на твоето щастие?

- Няма никаква тайна, Ваше Величество.

- Не ме лъжи, паже! Отсичал съм глави и за по-малки провинения от една лъжа.

- Не лъжа, Ваше Величество. Нямам никакви тайни.

- А защо винаги си весел и щастлив? Защо, а?

- Господарю, нямам причина да съм тъжен. Ваше Величество ми оказа честта да му служа. Живея с жена си и децата си в дома, който царският двор ни осигури. Обличат ни и ни хранят, а на всичко отгоре Ваша милост ме възнаграждава от време на време с някоя и друга монета, за да се поглезим. Как да не съм щастлив?

- Ако не ми кажеш още сега тайната си, ще заповядам да ти отсекат главата - рекъл му царят. - Никой не може да е щастлив само заради това, което ми казваш.

- Но, Ваше Величество, няма никаква тайна. Толкова бих искал да Ви доставя удовлоствие, но не крия нищо от Вас.

- Махай се, махай се, преди да съм извикал палача!

Слугата се усмихнал, поклонил се и излязъл от стаята.

Царят едва не полудял. Не можел да разбере защо този паж е така щастлив, като живее от подаяния, облича се със стари дрехи и се храни с огризките на царедворците.

Като се успокоил, повикал най- мъдрия от съветниците си и му предал разговора, който провел сутринта.

- Защо този човек е щастлив?

- О, Ваше Величество, защото не е в кръга.

- Не е в кръга ли?

- Точно така.

- И това го прави щастлив?

- Не, Ваша милост. Това не го прави нещастен.

- Да видим дали съм разбрал. Когато си в кръга си нещастен, така ли?

- Точно така.

- А той не е.

- Точно така.

- А как е излязъл?

- Никога не е влизал.

- Но какъв е този кръг?

- Кръгът на деветдесет и деветте.

- Нищо не разбирам, наистина.

- Можете да го разберете, само ако ми позволите да ви покажа как действа.

- Как?

- Като дадем възможност на пажа да влезе в кръга.

- Да, да го накараме да влезе.

- Не, Ваше Величество. Никой не може да накара никого да влезе в кръга.

- Тогава трябва да го примамим.

- Няма нужда, Ваше Величество. Ако му дадем възможност, той сам ще влезе.

- Но няма ли да разбере, че това значи да стане нещастен?

- Да, ще разбере.

- Тогава няма да влезе.

- Няма да устои.

- Твърдиш, че той ще знае, че ако влезе в този странен кръг, го чака нещастие, и въпреки това ще влезе в него и няма да може да излезе оттам?

- Точно така, Ваше Величество. Готов ли сте да загубите един прекрасен слуга, за да разберете какво представлява кръгът?

- Да.

- Много добре. Тази вечер ще дойда да ви взема. Трябва да приготвите една кожена торба с деветдесет и девет златни монети. Нито една повече, нито една по-малко.

- И какво друго? Да викна ли стражите за всеки случай?

- Само кожената торба. До довечера, Ваше Величество.

- До довечера.

Така и направили. Същата вечер мъдрецът отишъл да вземе царя. Двамата се промъкнали в двора на палата и се скрили край дома на пажа. Там дочакали зората.

В къщата запалили първата свещ. Мъдрецът завързал на кожената торба бележка, която гласяла:

Това съкровище е за теб.

То е награда,

защото ти си добър човек.

Използвай го

и не казвай на никого

как си го получил.



След това вързал торбата за портата, почукал и отново се скрил.

Пажът се появил, а мъдрецът и царят дебнели какво ще стане иззад едни храсти.

Слугата видял торбата, прочел бележката, разтърсил кожената кесия и като чул звъна на метала, се стреснал, притиснал съкровището до гъдите си, огледал се да се увери, че наоколо няма никой, и се прибрал вкъщи.

Отвън се чуло как пажът залоства врата и онези, които го дебнели, надникнали през прозореца да видят какво ще стане. Слугата захвърлил на пода всичко от масата освен свещта. Седнал и изсипал съдържанието на торбата. Гледал го и не можел да повярва на очите си.

Цял куп златни монети!

Никога не бил държал в ръка нито една, а сега имал цял куп.

Пажът ги докосвал и загребвал с шепи. Галел ги и ги гледал под светлината на свещта. Събирал ги и ги разпръсвал, правейки купчинки.

И както си играел с тях, започнал да ги подрежда на купчинки по десет монети. Една купчинка по десет, две купчинки по десет, три, четири, пет, шест... Пресмятал ги наум: десет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет... До последното купче... но то било от девет монети!

Първо огледал масата, търсейки още една монета. После погледнал на пода и накрая - в торбата.

"Не може да бъде", помислил си. Сложил последната купчинка до другите и установил, че е по-малка.

- Окрали са ме! - изкрещял. - Окрали са ме! Проклетници!

Отново затърсил по масата, по пода, в торбата, в дрехите си, по джобовете, под мебелите... Но не открил онова, което търсел.

И сякаш надсмивайки му се, купчинката монети проблясвала на масата и му напомняла, че има деветдесет и девет златни монети. Само деветдесет и девет.

"Деветдесет и девет монети са много пари - помислил си той. - Но ми липсва една монета. Деветдесет и девет не е кръгла цифра. Сто е кръгла цифра, но деветдесет и девет не е."

Царят и съветникът му гледали през прозореца. Лицето на пажа вече не било същото. Челото му се сбръчкало, чертите му се изострили. Очите му станали по-малки и присвити, устата му се разкривила грозно, показали се зъбите му.

Слугата прибрал монетите в торбата и оглеждайки се на всички страни, да не би някой вкъщи да го види, я скрил сред дървата за огрев. После взел хартия и перо и седнал да прави сметки.

Колко време трябвало да пести, за да си купи стотната монета?

Говорел си сам, на глас.

Бил готов да работи здравата, за да я спечели. А след туй може би нямало да има нужда да го прави повече.

Човек, който има сто златни монети, може и да не работи.

Със сто монети си богат.

Със сто монети можеш да живееш спокойно.

Приключил със сметките. Ако работел и пестял заплатата и ако получел някакви пари допълнително, за единайсет-дванайсет години щял да събере достатъчно за още една златна монета.

"Дванайсет години са много време", помислил си.

Можел да каже и на жена си да си намери работа в селото за известно време. А и самият той свършвал работа в двореца в пет следобед, така че можел да работи до вечерта и да спечели още нещо.

Направил сметката: като добавил парите от работата си в селото и тези на жена си, за седем години можел да ги събере.

Твърде много време!

Можел да носи в селото храната, която им оставала всяка вечер, и да я продава за няколко гроша. И колкото по-малко ядат, повече щял да продава.

Да продава, да продава...

Било топло. Защо им трябвали толкова зимни дрехи? Защо им са повече от един чифт обувки?

Необходима била голяма жертва. Но за четири години лишения можел да си набави стотната златна монета.

Царят и мъдрецът се върнали в двореца.

Пажът бил вече в кръга на деветдесет и деветте...





През следващите месеци слугата изпълнявал плана си така, както го бил замислил онази нощ. Една сутрин той почукал на вратата на царската спалня и влязъл сърдит, мърморейки.

- Какво става с теб? - попитал го царят учтиво.

- Нищо ми няма, нищо ми няма.

- До неотдавна все се усмихваше и пееше.

- Нали си върша работата? Какво иска Ваше Величество? Да му бъда шут и трубадур ли?

Не след дълго царят уволнил своя паж. Не било приятно да имаш слуга, който е все в лошо настроение.



- И днес, докато говорехме, си спомних тази приказка за царя и слугата.

И аз, и ти, всички сме възпитани с тази глупава философия. Все нещо ни липсва, за да бъдем доволни, а само, ако сме доволни, можем да се радваме на това, което имаме.

Тоест научили сме, че щастието идва, когато си набавим онова, което ни липсва...

Но както винаги, все нещо ни липсва и всичко започва отначало, така човек не може да се порадва на живота...

А какво би станало,

ако ни просветне и

изведнъж разберем,

че тези деветдесет и девет монети

са цяло съкровище.

Че нищо не ни липсва

и никой не ни е ограбил,

че цифрата сто не е по-кръгла

от деветдесет и девет.

Че това е само клопка -

морковът, който ни подават,

за да се превърнем в глупаци

и да теглим каруцата,

уморени и мрачни,

нещастни и примирени.

Клопка, за да продължим да теглим

и всичко да е постарому.

Вечно!

А колко неща биха се променили,

ако можехме да се радваме на съкровищата си такива,

каквито са.