Когато преди 20 години той си отиде мислех си,че никога няма да мога да се върна в празната къща.Мислех си,че парещата болка от отсъствието му ще ме накара да стоя далече от опустелия дом...Но полека-лека,той започна все по-силно да ме тегли към себе си с онази сила,с която майката притегля детето си...Къщата имаше нужда от мене.Тя сякаш ми се молеше да не я изоставям.Населена със сенките от миналото,със спомените за обич и доброта.. Всяко лято,когато отивах там поправях по нещо.Покривът...оградата...прозорците...Радваха ми се съседите.Носеха ми мляко,яйца,пресни зеленчуци.Когато ме видеха,че работя все се намираше някой да помогне. Даваха ми инструменти,тухли..помагаха с труда си.Невероятно топло ми ставаше от малките жестове на тия хора.Случваше се сутрин да ми донесат чиния с топли мекици или баница.Чудех се защо към мен са толкова топли и добри ,а не се обичаха помежду си,някои даже не си и говореха.Явно трайни вражди,за които и не подозирах се бяха настанили на нашата улица.Говореха един за друг,кълняха се,но за мен винаги сърцата им бяха отворени...Полека от разговорите ми с тях,разбрах причината,която те дори не осъзнаваха съвсем:ТАТКО!Споменът за него и доброто,което им беше правил се пренасяше и върху мене.Разказваха ми за него..Как дори без да е помолен отивал да помогне.С добра дума..с пари...със съвет ,кой от каквото е имал нужда.Благодарността към него се пренасяше и върху мене.Често си мисля за това,какво остава след човека...Вещите...Построеното...Написаното...Шедьоврите,които е създал...Вярно е, остават.Но като че ли,най-силно остава споменът за доброта...Вече 20 години след като той си отиде,добротата,която е оставил в спомените на хората ме намира и топли душата ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар