Интервю за сп."Театър" бр. 10-12 2012 г. с Кева Апостолова

                                СЛАВА ГЕОРГИЕВА

В професията на г-жа Уорън реж. Бина Харалампиева

1. Преди десет години в сп.”Театър” Аве Иванова ви нарече „ актриса от изчезващ тип” и продължава извода си: „Слава ме очарова с рядко срещаната за зряла актриса "лудост" - способността й да тръгва по смътната диря на шантави предизвикателства, не да отговори, а да зазвънти на необичайни честоти, да се хвърли в опасните води на трудно комуникиращ експеримент без щадене, без примадонщини, без суета”. Такава ли е и след десет години Слава Георгиева? Какво изгуби по пътя? А какво ново намери и присвои? 
 .

o                                                        Лудостта си е част от мене и едва ли някога ще се променя.Обичам да ме носят ветровете и неочаквани за самата мен предизвекателства.Търся ги и когато ги намеря съм щастлива...За съжаление реформата в театъра ни постави прегради и все по-рядко ми се случва да срещна съответност на желанието ми за нещо по-различно.Да залагаш  единствено на сигурността е портивопоказно на развитието...Бях щастлива,че имах шанса да опитам всичко.Нищо не съм загубила .А намерих много .Срещах се с прекрасни режисьори ,добра драматургия и чудесни колеги.Топлината на публиката ми,която търси моето име в афиша на театъра.Ако трябва пак бих  тръгнала по същия път без колебание.И отново не бих направила компромисите,които биха го направили по-лесен.И бих била все така непримирима към пошлостта,която все повече се опитват да ни налагат за да оцелеем .И срещу бездарието на онези,които ни водят.И бих работила отново с неистовото желание за успеха на представлението!Дори с риск колеги,за които театърът е просто една обикновена работа да не ме харесват.Защото успехът на артиста зависи не само от това, самият той да може да тича бързо ,а и от това всички да са в едно темпо и общ ритъм.Понякога трябва да влачиш и да буташ...не само колеги ,а дори режисьори,които по някаква нелепа случайност са станали такива.

        Какво съм си взела по пътя ли? О,толкова съм ненаситна ,че всичко,което намирах си прибирах.Особено от добрите режисьори.Уроци по театър и по живот.От всеки съм си откраднала по нещо.Най-много от Юлия Огнянова и Иван Кондов, моите учители и духовни наставници.И съм натрупала в раклата си несметни съкровища   

2                                                                                                                                                  от опит.Сега го осребрявам  в работата си като режисьор.Работя вече пет години в Гимназията за чужди езици в Ловеч.Там  още от времето,когато е била Американски колеж,има една прекрасна традиция :всеки випуск да завършва с театрално представление.Участието в Пиесата за всички там е въпрос на чест.(Във филма „Вчера”ставо дума за това)Всяка есен се явяват на кастинга по 50-60 момичета и момчета.Остават около 20-25.Работим  5 месеца.Получават не са само уроци свързани с театъра,а и как се работи в екип,как се постигат цели.Какво означава да си част от цялото . Да можеш да се откажеш от много неща, за да стигнеш върха.За жертвите,които трябва да направиш и за всичко,което ще се налага да изхвърлиш по трудния път към победата.Представлението е забележително събитие в Ловеч и в гимназията.Тези пет месеца  са  ускорен курс по актьорско майсторство.И тук използвам съкровищата от раклата...За това време , някои от тези деца се превръщат в артисти,които човек не би отличил от завършилите театралните училища и които не бих заменила с  много мои колеги.Представленията се играят в театъра и не винаги сравненията са в полза на професионалните ...После те тръгват по своите пътища,но театърът остава в кръвта им ,а връзката ни е за цял живот.Невероятно е това усещане...на раздяла да ти кажят,че си променил светоусещането им и си ги научил как се постигат мечти. Срещата ми с тях ме прави невероятно щастлива и като,че ли напоследък осмисля живота ми повече отколкото това, което се случва в театъра.

2. Още един цитат. В нет-а казвате :” Благодарна съм на Бог за всичко, което съм изживяла – и за доброто, и за лошото”. Защо вие, актьорите, не благодарите на своята богиня Мелпомена? Не се ли страхувате, че в гнева си може да дръпне завесата пред лицето ви и ... салонът със зрителите да изчезне?

  Темата за Бог е много специална за мене,Кева.Както и за теб си мисля.Осъзнах това преди 16 години,когато си мислех че живота ми свършва, след една тежка диагноза.За пръв път говоря пред тебе за това.Освен много близките ми хора,никой не знае за този период от живота ми.Сега съзнателно го казвам,защото има много хора,които имат нужда от надежда.Искам да знаят,че дори когато си мислиш,че всичко е загубено и си се опитал да сложиш в ред земните дела, да подредиш живота на близките си за живот без тебе, се случва Бог да реши друго.Диагнозата Рак идва като внезапен изстрел.Или те убива веднага,или те кара да влезеш в битката на живот и смърт.Лекарите не        

3

даваха особени надежди –казваха,че много съм закъсняла.Тогава една жена ми каза:Иди в църквата и се моли.В отчаянието нищо друго не ми оставаше. Молех се...как не знам...но силно и горещо.Всеки ден.И Бог така направи,че ме срещна с най-добрите лекари в България, без да ги търся..Промени пътя ,по който се канех да тръгна.Случайно попаднах на най-добрия хирург,а имаше и метастази в лимфни възли,които той премахнал до здраво....После при химио(направиха ми щадяща, от която не пада косата) и лъче терапията,също ме срещна с най добрите и всеотдайните лекари.Сигурна съм,че вярата ми,че Бог няма да ме остави и желанието ми за победа над болестта ме спаси.Дори не взех болнични. Операцията стана около Коледните празници.На никой в театъра не казах.Още на десетия ден  продължих рептициите с Иван Добчев върху „Одисей пътува за Итака” (как можех да пропусна този шанс!) Продължих да играя в „Ловчанският владика” и „Железният светилник”,(заради репетициите на,които, не отидох на време на преглед.)Само помолих да ми сложат дубльорки на ролите ,без да обяснявам защо,за да не попреча.Репетирах и играех и пътувах до София за химио и лъчетерапиите...Бях като машина,програмирана да победи!Ти в началото ме питаше за „лудостта” –е,това е друг отговор на въпроса ти

      И Бог не ме спасява за първи път...Било е и когато е попречил на тригодишнато момиченце да се залепи за майка си,през тялото на която е минавало електричество,а само я е докоснало с пръстче ,и изплашено е избягало да вика помощ- ненужна вече...Последния е тази зима,нощта преди рождения ми ден ,когато са ме намерили заедно с мъртвото ми куче след 20 часова кома  сама в къщи  и то,само защото дъщеря ми след като дълго не съм отговаряла на всички телефони,е вдигнала една приятелка под тревога да ме търси и тя чак на другата нощ ме е намерила и е повикала Спешна помощ..И знам,че след всички тези истории на ръба е Бог е трябвало  да ме научи на нещо...Промених се. Станах по-прощаваща.И по-обичаща.Мога да различавам важните неща в живота си.Укротих болезнени амбиции и страсти...и гнева..Много повече неща ми носят радост. И съм щастлива когато

4

сутрин виждам слънцето и хората,макар и несъвършени.И сърцето ми е пълно с благодарност.

3. Работили сте на сцените на драматичните театри във Враца и Ловеч. „Направихте” име най-вече в Ловеч, но това е малък провинциален театър, съставът на който не винаги е само от професионалисти. Географски близкият Плевен като че ли по-храбро се справя с този кадрови проблем. Как се чувства една талантлива актриса в такава с години проточила се служебно-професионална ситуация

Изборът ми да остана в  Ловеч е личен и осъзнат. Обичам този град .На няколко пъти бях пред дилемата да си тръгна,когато театърът беше зле...Но разбирах,че най- лесно е да си тръгнеш-да опиташ да промениш ситуацията е по-достойно. И енергията ми се насочваше на там.Имахме два пъти периоди на Съпротива. .На битка за сменяне на директор,защото няма защо да се лъжем,театърът не е географско понятие.Театърът се прави от директора.Той формира облика му.Репертоар,артисти и режисьори.И цената на тази битка(заболяването ми) си струваше.Защото после доиде златния му период.На Юлия Огнянова,Маргарита Младенова,Бина Харалампиева,Иван Добчев,Николай Поляков, Вили Цанков,Валерий Пърликов...И когато всеки сезон при нас поставяха поне по трима от тях,на нашия театър завиждаха дори софийските колеги.При нас никак не беше лесно да се намери място за актьори.И всички тези режисьори  идваха заради трупата, не за смешните хонорари...Но точно те изградиха тая трупа и посетите семена от всеки един, даваше плодове при следващите.Тук не съм съвсем съгласна с тебе- трупата ни е една от най-добрите.Едно силно ядро,около което се вписват млади и талантливи момичета и момчета.И театърът ни е бил трамплин за много от тях към софийските сцени.

   За съжаление сега нещата са по-различни...Кризата заедно с новите правила в театъра на оцеляването...Но когато си имал голяма и изпепеляваща любов,може да се мине и през период на безлюбовие в очакване на новата.Вярвам,че отново ще ми се случи!

5.Както други по-малки театри, така и ловешкият умно „хитрува” като от време на време посъбере средства и покани голямо режисьорско име, с чиято постановка да гостува в столицата, да кандидатства за фестивални селекции... С кои режисьори лично вие имахте този шанс да работите и кой какво ви даде, с какво ви обогати? 

 Вече отговорих на този въпрос по горе. Обичам тези режисьори .И сега в молитвите си моля Бог да се случи,че да работя отново с

5

тях.Сънувам ги.То е както ,когато си живял в дворец и са те принудили да живееш в къщичката на прислугата , все сънуваш миналия разкош...

  Какво съм взела от тях? Много,страшно много! Но ако трябва да изброя по едно нещо от всеки:

                                                                                                                  От Юлия Огнянова топлината и обичта,защото тя цялата е Обич! И когато артиста се почувства обичане готов  и Еверест да изкачи.И за това нейните представления бяха заредени с невероятна енергия,която преливше в залата долу.

От Вили Цанков- финеса и мекотата в работата.Аристократизма.

От Грети-силата да минава през огън и вода по пътя към целта.И как я достигаше!

От Иван Добчев- неистовостта с която преследва резултата.

От Бина -невероятното умение да обединява и да създава трупа .

От  Николай Поляков-иронията и сарказма, с които те подлудява,но те кара да надскочиш себе си.

От Валерий Пърликов -нежното бръкване до дъното на душата ти, докото стигнеш там,в тъмното кътче, където сам не подозираш какво има ,за да го извадиш после пред публиката.

 След премиерата...след раздялата с тези режисьори ми е тъжно и страдам, както след раздялата с голяма любов.

5. В съвсем новите обществено-социални обстоятелства, ако трябваше сега да избирате професията си, щяхте ли отново да станете актриса? 
 Аз -да!Без съмнение.Но когато някое от децата ми от трупата в гимназията се зарази от театъра,и иска да се откаже от възможностите да учи нещо престижно(те повечето ги приемат в чужбина) винаги правя всичко възможно да го откажа...Казвам им,че само, ако не може да живее без театър,само тогава ще може да извърви този път...и се радвам,когато има такива...макар,че всички цял живот сънуват сцената.
6. Кръстите ли се притеснено или се радвате на младите, които поемат към сцената? 
  Обичам ги.И им се радвам,когато са талантливи и можещи.Опитвам  се да им помагам..поне да им посочвам подводните камъни ,които са нарнявали моите колене...Да им дам увереност,че само човек с характер би могъл да оцелее в театъра и да постигне нещо.Че ако позволиш ще те смажат.. свръхамбициозни колеги ,некадърни режисьори и директори.Страдам,когато си тръгват от театъра.
7. Тревогите и надеждите ви за българския театър?

Ох...Тревогите са на всички ни.Има нещо сбъркано в системата.

 Когато ти натискат главата под водата и ти викат „Дишай”, с тайната надежда да се удавиш...е меко казано притеснително.Но ако се научиш да дишаш и под водата,можеш да ги изненадаш доста неприятно Надеждите...Че ще дойде време,когато тези,които ни управляват,ще разберат най-после разликата между Култура и Забавление...Ще проумеят,че една държава,която изоставя културата си в тези вълчи времена е обречена. И, че пораженията върху духа,които се нанасят днес могат да са непоправими.Защото бездуховността е най-страшното нещо-по страшно от бедността и смъртта.Тя може да унищожи тази държава..Чалга- манталитетът,който възпитаваме години наред,ражда чалга управление на всички нива.И младите и можещи хора бягат.Душата ми плаче от болка за всеки заминал.И не мога да им кажа да не го правят...Често си припомням думите на Станислав Стратиев:

    „Последният да угаси лампите и да пусне химна"

С Христо Терзиев в "Професията на г-жа Уорън"реж. Бина Харалампиева

Интервю на Кева Апостолова