Слава Георгиева

ПОРАСНАЛАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА

2011-12-27T15:10:00.000+02:00

Кой знае как предпразничното суетене ме беше завъртяло и мене.Не че имаше кой знае какво да пазарувам,но просто исках да свърша някои отлагани по стар навик, до последно неща за тази година.Трябваше да платя данъци..да си подновя личната карта...да купя храна и лекарства за кучето си.Вървях из кишата, загърната в палтото си в безуспешни опити да се скрия от пронизващия вятър.Снежинките бръскаха в лицето ми .Гледах забързаните хора,които като хлебарки се щураха напред -назад ,тръгнали на лов за промоции, понесли шарените торби с надписи" Била","Лидл" и"Пени"....мъкнещи към къщите си торби с мандарини и банани(като че ли през останалото време от годината те липсват)...Мъкнещи малки и големи плазми марка "НЕО"...промоционални разбира се.Обзета от не до там празнични мисли за суетата,за тичането по магазините и за напъните за празничност, вървях и неусетно бях стигнала Покрития мост.

И тогава тя се появи някак си не на място.Бутаща бебешка количка по заснежената улица.В количката имаше бебенце, а за дръжката с премръзнала ръчичка се държеше малко, спретнато ,около две -три годишно момченце .Беше красива ,добре облечена млада жена.Очите и гледаха в нищото ,а в свободната си ръка носеше две огромни шарени торби .В началото си помислих,че и тя е част от празничното множество,тръгнала в снежния ден преди Бъдни вечер с децата си за подаръци.Когато се изравних с тях видях ,че торбите са пълни със стърчащи, начупени съчки,а от долу, в коша на бебешката количка бяха акуратно подредени замръзнали начупени клони ...Идваше от алеята на Башбунар ...Разминахме се..стана ми още по студено...Почувствах се сякаш ритната в стомаха.Празничното ми настроение,което хич го нямаше , съвсем се стопи , някъде там из снежната лапавица ...И кой знае защо се сетих за Андерсен...за малката му кибритопродавачка,заради която като дете все ми се плачеше..И заради нея тогава намразих Андерсен и го обявих за жесток.После когато пораснах разбрах,че той пише приказките си за възрастните. И ми се искаше повече хора да ги прочетат...Обърнах се след майката с децата.Вървеше без да се оглежда .Достойно и без да търси съчувствие.Някаква особена беше осанката и.Сякаш носеше кръст върху слабичките си крехки рамене.Момченцето се мъчеше да помага при бутането на количката... Стана ми гузно...Стана ми самотно...Прибрах се набързо ...По телевизора ни съветваха как да опаковаме подаръците...говореха отново за Линкълна на дядо Кирил,който му се полагал...говореха за архонти ..за милионери дето си търсят съпруги...за Новогодишни туристически пакети ... за евтини почивки на някакви там острови...Появиха се политици,които с любов и грижа към нас обещаваха да ни помогнат...Призоваха ни да сме добри и щедри ...да разтворим сърцата си предколедно...Популярни лица ми предлагаха да пратя безплатен есемес и да спечеля милион...Съветваха ме колко и какви ястия да сложа на трапезата...обясняваха за бъдника , за топлината на семейното огнище...Поиска ми се да заспя и да се събудя след празниците.Прегърнах болното си куче и двете се свряхме в тишината на Рождественската нощ, в очакване да се роди Спасителят...

ПРЕДИЗБОРНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

2011-09-15T19:17:00.001+03:00

Отново идат избори ...И пак си задавам въпроса "Защо,Господи?"Защо толкова много хора ще гласуват за измислени партий и герои появили се от нищото,но с красиви обещания...или още по-лошо с мургави брокери предлагащи дрени банкноти...Защо ще пожелаят да изберат откровени лъжци или направо малоумници...Могат ли да повярват,че президента ще им увеличи пенсиите ..или ,че ще намали цените...или пък,че ще им намери работа...Вярват ли наистина,че полуграмотни мутри със смокинги,току що слезли от бентлита и яхти,дори за миг ще си помислят за образование и култура...Питам се вярват ли наистина или затъпели от отчаяние са готови да повярват на всяка безумна лъжа...Сещам се за прекрасната притча на Хорхе Букай "Екзекуцията"....И виждам как отново вървим като стадо на заколение...Раболепно задаващи въпроса:сами ли да си носим въжето, или ще ни го дадат безплатно от партийните централи.Вървим.Дори подтичваме.Възторжено-безпаметни и безхаберно весели....С песни и танци..с бири и кебапчета.Понесли лозунгите,написани от тези,които ни обрекоха на мизерно съществуване...От тези,които отново ще ни излъжат красиво и после ще се върнат във палатите си...А ние,понесли отчаянието си и ненужните плакати, вървим към задния двор...към мястото на екзекуцията си...и което е непростимо -обричащи децата си на бездуховно, мизерно и жалко съществуване...

ЕКЗЕКУЦИЯТА

Хорхе Букай

В далечна земя живеел един господар феодал, чието могъщество се равнявало само на жестокостта му. Неговата воля била единственият закон в земите му, а на селяните било забранено да произнасят дори името му. Народът пъшкал под гнета на съдебните пристави, назначени от него, и на бирниците, които му отнемали и малкото парици, събрани от продажбата на реколтата, от виното или от занаятчийството. Нолав, както се казвал феодалът, имал могъща армия и в нея от време на време се появявали млади офицери, които се опитвали да вдигнат бунт, за да го свалят от власт… Но тиранът потушавал тези опити с огън и меч. А селският свещеник бил толкова благ, колкото проклет бил феодалът, и отдаден на вярата, той посветил живота си на това да помага на другите и да ги учи на всичко, което знаел. В дома си бил приютил петнайсет-двайсет ученици, които следвали неговия път и се учели от всяко дело и всяка дума на своя учител. Един ден, след утринната молитва, той събрал учениците си и им рекъл:
— Чада мои, трябва да помогнем на народа си. Той можеше да се пребори за свободата си, но господарят на тази земя го накара да повярва, че е много могъщ, и мъжете и жените не дръзват да се опълчат срещу него. Страхът от Нолав расте заедно с тях и ако не направим нещо, те ще умрат като роби.
— Каквото речеш, ще бъде сторено — отвърнали те в един глас.
— Дори ако трябва да платите с живота си? — попитал ги той.
— Какво е животът, ако човек, който може да помогне на своя брат, не го стори? — отвърнал един от учениците, който говорел от името на всички.
Настъпил петнайсетият ден от третия месец. Това бил рожденият ден на господаря на двореца и единственият ден в годината, когато феодалът минавал с каретата си през селото. Заобиколен от силен ескорт и облечен в дрехи, везани със злато и скъпоценни камъни, сутринта Нолав тръгнал на обиколка. Група офицери заставяли всички селяни да се кланят пред господарската карета в знак на почит. За всеобща изненада, когато каретата минала пред една къща на няколко преки от двореца, един от поданиците останал прав. Стражите тутакси го задържали и го отвели при господаря.
— Не знаеш ли, че трябва да се кланяш?
— Знам, Ваше Височество.
— Но не го направи.
— Не го направих.
— Нали знаеш, че мога да те осъдя на смърт?
— Надявам се, Ваше Височество. Нолав се изненадал от този отговор, но не се смутил.
— Добре. Щом искаш да умреш по този начин, привечер палачът ще ти отсече главата.
— Благодаря, господарю — рекъл момъкът. И коленичил, усмихнат. Тогава някой викнал в тълпата:
— Господарю, господарю! Мога ли да кажа нещо? Диктаторът му наредил да се приближи.
— Казвай!
— Господарю, позволете аз да умра вместо него днес.
— Молиш ме да бъдеш екзекутиран вместо него?
— Да, господарю. Моля ви. Винаги съм ви бил верен. Позволете ми, моля!
Господарят се изненадал и попитал осъдения:
— Роднина ли ти е?
— Никога не съм го виждал. Не му позволявайте да умре вместо мен. Вината е моя и моята глава трябва да падне.
— Не, Ваше Височество, моята.
— Не, моята. — Моята.
— Тишина!- викнал феодалът.
— Мога да доставя удоволствие и на двама ви. И двамата ще бъдете обезглавени.
— Добре, Ваше Височество. Но тъй като осъдихте първо мен, мисля, че имам правото да умра пръв.
— Не, господарю. Това право е мое, защото дори не съм засегнал Ваше Височество.
— Достатъчно. Какво е това? — викнал Нолав.
— Млъкнете и ще ви дам правото да бъдете обезглавени едновременно. В тези земи има повече от един палач. Друг глас се извисил в тълпата:
— Тогава, господарю, и аз искам да ги последвам.
— И аз, господарю. — И аз. Феодалът се смаял. Не разбирал какво става. А ако имало нещо, което разваляло настроението на диктатора, това било да не разбира какво става. Петима здрави младежи искали да бъдат обезглавени и това било странно за него. Той притворил очи, за да се съсредоточи. След секунди взел решение. Не искал поданиците му да помислят, че ще се поколебае. Ще бъдат петима палачи! Но щом отворил очи и погледнал хората, събрали се около него, вече не пет, а повече от десет били гласовете на онези, които искали да бъдат екзекутирани. И още ръце се вдигали. Това вече било твърде много за господаря феодал.
— Стига! — викнал той.
— Всички екзекуции се прекратяват, докато не реша кой ще умре и кога. И каретата се върнала в двореца сред протестите и молбите на онези, които искали да умрат. Щом се прибрал, Нолав се затворил в покоите си и се замислил над станалото. Изведнъж му хрумнало нещо. Заповядал да извикат свещеника. Той сигурно знаел нещо за тази всеобща лудост. Отишли бързо да повикат стареца и го отвели при феодала.
— Защо твоите хора се надпреварват да бъдат екзекутирани? Старецът не отговорил. — Говори! Мълчание. — Заповядвам ти! Мълчание.
— Не ме предизвиквай. Има начини да те накарам да проговориш! Мълчание. Старецът бил отведен в залата за мъчения и подложен с часове на най-ужасните изтезания. Но не проговорил. Тиранинът пратил стражите си в храма да доведат някои от учениците му. Когато те дошли, им показал пребития учител и ги попитал:
— Каква е причината, поради която хората искат да бъдат екзекутирани? Старият свещеник промълвил едва-едва:
— Забранявам ви да говорите! Господарят на тези земи знаел, че не може да заплаши със смърт никого от хората, които се намирали там. Затуй им рекъл:
— Ще подложа учителя ви на най-ужасните мъчения, които някой може да си представи. И ще ви принудя да присъствате на тях. Ако обичате този човек, кажете ми тайната и след това всички ще се разотидете.
— Добре — отвърнал един от учениците.
— Не говори — рекъл старецът.
— Продължавай! — заповядал Нолав.
— Ако някой бъде екзекутиран днес… — започнал ученикът.
— Замълчи! — повторил старецът. — Ако разкриеш тайната, ще те прокълна… Господарят махнал с ръка и старецът получил такъв удар, че изгубил съзнание.
— Продължавай! — заповядал той.
— Първият човек, който бъде екзекутиран днес след заник-слънце, ще стане безсмъртен.
— Безсмъртен ли? Лъжеш! — рекъл Нолав.
— Има го в Светото писание — отвърнал момъкът. И като извадил книгата от торбата си, прочел един пасаж, в който това се потвърждавало. „Безсмъртен!“, помислил си феодалът. Единственото, от което диктаторът се страхувал, било смъртта, а сега получавал една възможност да я победи. „Безсмъртен“, помислил си той. Феодалът не се поколебал дори за миг. Поискал хартия и перо и заповядал самият той да бъде екзекутиран. Изгонили всички от двореца и по залез-слънце Нолав бил екзекутиран според собствената му заповед. Така народът се освободил от потисника и се надигнал да се бори за свободата си. След няколко месеца всички били свободни. Никой не споменал повече за феодала, освен в нощта на екзекуцията му, когато учениците, които лекували раните на своя учител, получили благословията му, задето рискували живота си, и поздравленията му за добре свършената работа.
— Защо феодалът повярвал на такава лъжа, Демиан? Защо стигнал дотам, че да заповяда собствената си екзекуция заради някаква история, разказана му от онези, които го мразели? Защо се хванал в клопката на учителя? Отговорът е само един: Защото искал да вярва в това. Искал е да мисли, че е вярно. И това, Демиан, е една от истините, които ни мобилизират по най-невероятния начин, който съм виждал. Ние вярваме в някои лъжи по много причини, но най-вече защото искаме да вярваме в тях. Онзи ден ме питаше защо се тормозиш заради някого, който ТЕ лъже? Тормозиш се, защото би искал да вярваш, че това, което ти казва, е истина! Ето и отговора:
Човек попада най-лесно в капана на лъжата, когато тя отговаря на желания .

КРЪГЪТ НА ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТТЕ

2011-08-27T14:33:00.005+03:00

ХОРХЕ БУКАЙ

Имало някога един много тъжен цар, чийто слуга, като всеки слуга на тъжен цар, бил много щастлив.

Всяка сутрин той будел царя и му носел закуска, пеейки и тананикайки весели трубадурски песни. На ведрото му лице греела широка усмивка и той посрещал всичко в живота спокойно и с радост.

Един ден царят наредил да го повикат.

- Паже мой- рекъл му - Каква е тайната?

- Коя тайна, Ваше Величество?

- Тайната на твоето щастие?

- Няма никаква тайна, Ваше Величество.

- Не ме лъжи, паже! Отсичал съм глави и за по-малки провинения от една лъжа.

- Не лъжа, Ваше Величество. Нямам никакви тайни.

- А защо винаги си весел и щастлив? Защо, а?

- Господарю, нямам причина да съм тъжен. Ваше Величество ми оказа честта да му служа. Живея с жена си и децата си в дома, който царският двор ни осигури. Обличат ни и ни хранят, а на всичко отгоре Ваша милост ме възнаграждава от време на време с някоя и друга монета, за да се поглезим. Как да не съм щастлив?

- Ако не ми кажеш още сега тайната си, ще заповядам да ти отсекат главата - рекъл му царят. - Никой не може да е щастлив само заради това, което ми казваш.

- Но, Ваше Величество, няма никаква тайна. Толкова бих искал да Ви доставя удовлоствие, но не крия нищо от Вас.

- Махай се, махай се, преди да съм извикал палача!

Слугата се усмихнал, поклонил се и излязъл от стаята.

Царят едва не полудял. Не можел да разбере защо този паж е така щастлив, като живее от подаяния, облича се със стари дрехи и се храни с огризките на царедворците.

Като се успокоил, повикал най- мъдрия от съветниците си и му предал разговора, който провел сутринта.

- Защо този човек е щастлив?

- О, Ваше Величество, защото не е в кръга.

- Не е в кръга ли?

- Точно така.

- И това го прави щастлив?

- Не, Ваша милост. Това не го прави нещастен.

- Да видим дали съм разбрал. Когато си в кръга си нещастен, така ли?

- Точно така.

- А той не е.

- Точно така.

- А как е излязъл?

- Никога не е влизал.

- Но какъв е този кръг?

- Кръгът на деветдесет и деветте.

- Нищо не разбирам, наистина.

- Можете да го разберете, само ако ми позволите да ви покажа как действа.

- Как?

- Като дадем възможност на пажа да влезе в кръга.

- Да, да го накараме да влезе.

- Не, Ваше Величество. Никой не може да накара никого да влезе в кръга.

- Тогава трябва да го примамим.

- Няма нужда, Ваше Величество. Ако му дадем възможност, той сам ще влезе.

- Но няма ли да разбере, че това значи да стане нещастен?

- Да, ще разбере.

- Тогава няма да влезе.

- Няма да устои.

- Твърдиш, че той ще знае, че ако влезе в този странен кръг, го чака нещастие, и въпреки това ще влезе в него и няма да може да излезе оттам?

- Точно така, Ваше Величество. Готов ли сте да загубите един прекрасен слуга, за да разберете какво представлява кръгът?

- Да.

- Много добре. Тази вечер ще дойда да ви взема. Трябва да приготвите една кожена торба с деветдесет и девет златни монети. Нито една повече, нито една по-малко.

- И какво друго? Да викна ли стражите за всеки случай?

- Само кожената торба. До довечера, Ваше Величество.

- До довечера.

Така и направили. Същата вечер мъдрецът отишъл да вземе царя. Двамата се промъкнали в двора на палата и се скрили край дома на пажа. Там дочакали зората.

В къщата запалили първата свещ. Мъдрецът завързал на кожената торба бележка, която гласяла:

Това съкровище е за теб.

То е награда,

защото ти си добър човек.

Използвай го

и не казвай на никого

как си го получил.

След това вързал торбата за портата, почукал и отново се скрил.

Пажът се появил, а мъдрецът и царят дебнели какво ще стане иззад едни храсти.

Слугата видял торбата, прочел бележката, разтърсил кожената кесия и като чул звъна на метала, се стреснал, притиснал съкровището до гъдите си, огледал се да се увери, че наоколо няма никой, и се прибрал вкъщи.

Отвън се чуло как пажът залоства врата и онези, които го дебнели, надникнали през прозореца да видят какво ще стане. Слугата захвърлил на пода всичко от масата освен свещта. Седнал и изсипал съдържанието на торбата. Гледал го и не можел да повярва на очите си.

Цял куп златни монети!

Никога не бил държал в ръка нито една, а сега имал цял куп.

Пажът ги докосвал и загребвал с шепи. Галел ги и ги гледал под светлината на свещта. Събирал ги и ги разпръсвал, правейки купчинки.

И както си играел с тях, започнал да ги подрежда на купчинки по десет монети. Една купчинка по десет, две купчинки по десет, три, четири, пет, шест... Пресмятал ги наум: десет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет... До последното купче... но то било от девет монети!

Първо огледал масата, търсейки още една монета. После погледнал на пода и накрая - в торбата.

"Не може да бъде", помислил си. Сложил последната купчинка до другите и установил, че е по-малка.

- Окрали са ме! - изкрещял. - Окрали са ме! Проклетници!

Отново затърсил по масата, по пода, в торбата, в дрехите си, по джобовете, под мебелите... Но не открил онова, което търсел.

И сякаш надсмивайки му се, купчинката монети проблясвала на масата и му напомняла, че има деветдесет и девет златни монети. Само деветдесет и девет.

"Деветдесет и девет монети са много пари - помислил си той. - Но ми липсва една монета. Деветдесет и девет не е кръгла цифра. Сто е кръгла цифра, но деветдесет и девет не е."

Царят и съветникът му гледали през прозореца. Лицето на пажа вече не било същото. Челото му се сбръчкало, чертите му се изострили. Очите му станали по-малки и присвити, устата му се разкривила грозно, показали се зъбите му.

Слугата прибрал монетите в торбата и оглеждайки се на всички страни, да не би някой вкъщи да го види, я скрил сред дървата за огрев. После взел хартия и перо и седнал да прави сметки.

Колко време трябвало да пести, за да си купи стотната монета?

Говорел си сам, на глас.

Бил готов да работи здравата, за да я спечели. А след туй може би нямало да има нужда да го прави повече.

Човек, който има сто златни монети, може и да не работи.

Със сто монети си богат.

Със сто монети можеш да живееш спокойно.

Приключил със сметките. Ако работел и пестял заплатата и ако получел някакви пари допълнително, за единайсет-дванайсет години щял да събере достатъчно за още една златна монета.

"Дванайсет години са много време", помислил си.

Можел да каже и на жена си да си намери работа в селото за известно време. А и самият той свършвал работа в двореца в пет следобед, така че можел да работи до вечерта и да спечели още нещо.

Направил сметката: като добавил парите от работата си в селото и тези на жена си, за седем години можел да ги събере.

Твърде много време!

Можел да носи в селото храната, която им оставала всяка вечер, и да я продава за няколко гроша. И колкото по-малко ядат, повече щял да продава.

Да продава, да продава...

Било топло. Защо им трябвали толкова зимни дрехи? Защо им са повече от един чифт обувки?

Необходима била голяма жертва. Но за четири години лишения можел да си набави стотната златна монета.

Царят и мъдрецът се върнали в двореца.

Пажът бил вече в кръга на деветдесет и деветте...

През следващите месеци слугата изпълнявал плана си така, както го бил замислил онази нощ. Една сутрин той почукал на вратата на царската спалня и влязъл сърдит, мърморейки.

- Какво става с теб? - попитал го царят учтиво.

- Нищо ми няма, нищо ми няма.

- До неотдавна все се усмихваше и пееше.

- Нали си върша работата? Какво иска Ваше Величество? Да му бъда шут и трубадур ли?

Не след дълго царят уволнил своя паж. Не било приятно да имаш слуга, който е все в лошо настроение.

- И днес, докато говорехме, си спомних тази приказка за царя и слугата.

И аз, и ти, всички сме възпитани с тази глупава философия. Все нещо ни липсва, за да бъдем доволни, а само, ако сме доволни, можем да се радваме на това, което имаме.

Тоест научили сме, че щастието идва, когато си набавим онова, което ни липсва...

Но както винаги, все нещо ни липсва и всичко започва отначало, така човек не може да се порадва на живота...

А какво би станало,

ако ни просветне и

изведнъж разберем,

че тези деветдесет и девет монети

са цяло съкровище.

Че нищо не ни липсва

и никой не ни е ограбил,

че цифрата сто не е по-кръгла

от деветдесет и девет.

Че това е само клопка -

морковът, който ни подават,

за да се превърнем в глупаци

и да теглим каруцата,

уморени и мрачни,

нещастни и примирени.

Клопка, за да продължим да теглим

и всичко да е постарому.

Вечно!

А колко неща биха се променили,

ако можехме да се радваме на съкровищата си такива,

каквито са.

КАФЕ С КАПЧИЦИ КРЪВ...

2011-02-08T22:36:00.005+02:00

Скоро беше убито едно семейство,собственици на малко магазинче за храна.Убийството станало заради борч от 200 лева,които убиецът им дължал...Скоро един психолог каза,че ще се засилват убийства от ГЛАД....В главата ми изплува текстът на едно стихотворение,което се запамети в съзнанието ми преди повече от трийсет години...Тогава не знаех кой е авторът,но помня,че дълго време не бях на себе си...скоро разбрах ,че авторът е
ЖАК ПРЕВЕР
СИТО УТРО
Превод Веселин Ханчев
*
Страшен е
слабия шум на счупено твърдо яйце о тезгяха.
Страшен е той
в паметта на човека, който гладува.
И главата на този човек също е страшна.
Главата на гладен човек,
в шест часа заранта...
......
Човекът залита
и мъгла от слова,
мъгла от слова
се носи в главата му.
Сардели за ядене,
твърдо яйце, кафе със сметана,
кафе, оросено със ром,
кафе с крем,
кафе с крем,
кафе с креп,
оросено от кръв!...
Един уважаван в квартала човек
сред бял ден беше заклан.
Убиецът беше задигнал от него
два франка,
а то означава
кафе с чашчица ром
(нула цяло седемдесет франка),
два резена хляб, намазани с масло,
и двайсет сантима за келнера.
Страшен е
слабия шум на счупено твърдо яйце о тезгяха.
Страшен е той
в паметта на човека, който е ГЛАДЕН.

"ОБИЧАМ ТЕ" или "ОБИЧАМ СЕ"

2010-10-24T17:19:00.005+03:00

Скоро прочетох някъде,че Любовта е висша форма на егоизма.Сетих се за една близка,която искаше да се раздели с мъжа с когото беше, а той плачеше и търсеше помощ за да я задържи.Дожаля ми и приех да посреднича. Когато и казах,че той много я обича ,и страда,тя ми отговори,че той обича само себе си и е свикнал всичко което поиска да го получава.Разбрах,че е права,когато той стана груб и агресивен.И се питам:Кого обичаме всъщност? Може би обичайки , ние всъщност обичаме себе си?Своето его.Като се замисли човек и се порови в живота си-своя и в този на другите около себе си, може да открие доста доказателства в продкрепа на това твърдение.И да разбере ,че онази, Библейската, Безусловната и Прощаваща любов, трудно би могла да се срещне.Може би, само от родители към децата си. Те са готови да простят и не изискват нищо в замяна...Влюбвайки се ,ние изискваме да ни отговорят със същото.Обектът на любовта ни се превръща в наша собственост.Искаме да отнемем свободата му.Дори му отказваме правото да бъде себе си.Опитваме се да го моделираме по наш вкус.Даваме ,но и изискваме да получим в замяна.Любов.Послушание.Възхищение.Вярност. Ако очакванията ни не са оправдани ,ставаме раздразнителни и гневни.Непрощаващи.Дори една обида.Защото Егото ни е наранено.Любовта към себе си сякаш е по-силна,въпреки, че по десет пъти на ден сме казвали "Обичам те!" и "Не мога без тебе".И сме били искренни.Как се случва така,че в един миг любовта ни се превръща в безразличие,или още по -абсурдно в гняв и омраза!И ако сме откровени, признаваме,че Обичането ни е било просто Себеобичане.И дали си даваме сметка за онова тъмното,вътре в нас,в което се страхуваме да надникнем.Просто размишлявам на глас и се питам:Ако принцесата не беше умряла,щеше ли да го има Тадж Махал?......

ЗАВРЪЩАНЕ ПРИ НАЧАЛОТО

2010-10-21T18:58:00.011+03:00

Скоро посетих отново детството си...С всеки изминал ден все по- отчетливо разбирам,че връщането ми в там ,от което съм тръгнала преди много години, е поредното завръщана в детството.Сладкия спомен за нежност и топлина...чисти и истински, каквито ражда само безусловната обич..Къщата! Празна е вече 20 години,но още помни ръцете на татко.Всяка вещ е докосвана от тях. Дървената лопата за сняг!Още стои в ъгъла на килера.Когато ме събуждаше нейното стържене в някоя зимна сутрин,примирах от радост.Най-сладкия звук който съм чувала.Означаваше само едно:Сняг!И то голям! Боже, колко обичах зимата!С бялата и прелест!Пъртините...Скърцането на снега ,отупването вечер на ботушите на татко,което означаваше,че се прибира и ще ми разказва приказки до бумтящата печка.Прекрасните и дълги зимни вечери,когато у дома се събираха приятелите на татко,ловци,да пълнят патрони за утрешния лов ,а после на чаша вино си разказваха онези невероятни ловджийски историй,заради които после се влюбих в Емилян Станев и Радичков.Стоях свита на леглото до печката и ги слушах в захлас...Събираха се у дома,защото татко не искаше да ме оставя сама.Приятелите му имаха жени,а ние с татко бяхме сами.Понякога ме питат:помниш ли майка си?Не знам.Кое помня и кое са ми разказвали...Преливат се някак.Помня обаче ясно споменът за липсата и.За празнота и страшна самотност.За някакво смътно и далечно сгушване в скута и.За желанието някой да ме гушне...Помня и липсата на мирис на жена в къщи.Помня роклите и,които обичах да мириша,когато нея вече я нямаше.Помня погребението...тя лежаща в ковчега с почернели и скръстенина гърдите ръце, татко,който лежи в коридора в локва с вода и...плачещи хора.И разказите на съседите, при които съм отишла в онази топла септемврийска вечер,за да им кажа,"мама я уби тока".Помня и страшното чувство за вина на татко,което имаше до смъртта си.Че не е открил оголения кабел на нощната лампа,който тя е докоснала в тъмното с мокри ръце...Не помня как съм отишла да я търся,след като дълго съм я чакала на прага с мокри крачета да донесе кърпата за да ми ги избърше...Не помня и как като съм я видяла,че лежи на земята съм я докоснала и токът ме е отхвърлил и ме е блъснал силно към вратата...Това съм разказвала тогава....Изплашено, тригодишно момиченце,което е изтичало при съседите.Мисля,че Бог ме е спасил.Иначе татко е щял да ни намери и двете там на земята.Никога после двамата с него не говорехме за Нея.Никога той не се ожени повторно.Беше млад и красив.Искаха го много жени.Пращаха сватовници...Помня смътно увещанията на роднините ни, да се ожени пак.Дори бабка-(мамината майка,която скоро навърши 95)беше най-настойчива.Караше го да си създаде ново семейство,а те с дядо ми (40 годишни тогава)ще ме отгледат.Той отговаряше само:"Аз жена съм си имал,друга не ми трябва"и приключваше разговорите на тази тема.Никога не чух за негова връзка, или някой дори нещо да намекне.Повече от всичко съм го обичала.И съм умирала всеки път,когато не ми вдигнеше телефона.Татко ми-светеца!Обречен на детето си и цял живот изкупуващ вината,която сам си беше вменил...Мене ме жалеха.Викаха ми"сирачето"Мразя тази дума,както и думата"вдовец"!Караха ме да чувствам,че аз и татко не сме като другите.Може би от тогава мразя да ме съжаляват!Не обичам празниците."Осми март" ми беше най-омразния от тях.Рецитирах добре и винаги за празника учителите ме караха да участвам в рецитали за майката.Казвах"Мила,мамо"и плачех..не толкова от самосъжаление,колкото от бездушието на учителите си.Когато ни караха да пишем съчинение за майката,приятелката ми питаше "А Слава какво да пише?",учителят казваше:"Ами нека да пише за баща си"Пишех и гневно преглъщах сълзите си.Когато децата искаха да ме разплачат ми викаха"сираче".Не знаеха,че плача от гняв,заради жестокостта им.Може и да е парадоксално ,но имах най-щастливото детство! Бях най-обичаното дете на света!Имах най-обичащия баща и най-милите роднини,които с нежността си искаха да компенсират липсата на мама.Отрупваха ме с подаръци и обич.И днес, връщайки се там,при детството, все още намирам парченца от тази обич.Чувам ласкавите гласове на хората,които отдавна ги няма и се опивам от топлината им.... Когато ми стане трудно,когато започне да ми се струва,че животът е безмислен бягам там-в Галиче.И отговорът ,които премълчавам, когато ме питат какво ме тегли все натам е един:Търсенето на разпилените някъде там парченца обич и топлина.Знам,че ме чакат да ги намеря...И къщата ме чака- топла и жива,сякаш времето отдавна е спряло....Избата с бъчвата...!( историята за бъчвата е цяла епопея-ще я разкажа някой ден)Градината...чимширите...борът... Старите дървета,които помнят онова малко момиченце с плитчиците ,дето се катереше по тях.Помня веднъж се счупи клонът на крушата и аз увиснах ,закачена за яката на рокличката.Висях като обесена и се задушавах.Не можех и да викна.(ако не беше дотичала баба да ме свали, май щях да съм наистина).Срещат ме съседите,остарели вече,които ми разказват за миналото.Разказват ми за татко.Пазят спомен за някакво направено от него добро.Връщат го на мене.С добра дума.С яйца и мляко,със зелнчуци и плодове от градините си.С помощ,когато ме видят да работя нещо в градината.Чувствам се като едно време-обичана и щастлива...За малко.За няколко дни.Но е истинско!

30 ГОДИНИ БЕЗ ВОЛОДЯ.

2010-07-25T15:38:00.003+03:00

На днешният 25 юли преди 30 години си отиде Владимир Висоцки. Плаках като за роден близък. Липсва ми.Липсва ми вярата,която ми даваше,че има надежда за спасение на душите ни...Днес повече от всякога ДУШАТА МИ ИМА НУЖДА ОТ СПАСЕНИЕ!!! Вечна му памет !Останалото е мълчание........една сълза .....и чаша вино!
Потапяме се!

В неутрални води!
...
Ние можем да плюем на лошото време.

А ако ни открият –

Локаторите ще известят

за нашата беда.

Спасете нашите души!

Бълнуваме от задух!

Спасете нашите души!

Бързайте към нас!

Чувате ни на сушата -

Нашия SOS-

все повече заглъхва, заглъхва

и ужасът реже душите – наполовина.

И разкъсва се аортата!

Но на нагоре – не смеем!

Там в ляво на борд,

там в дясно на борд.

Там право отпред в прохода чака –

рогатата смърт.

Спасете нашите души!

Бълнуваме от задух!

Спасете нашите души!

Бързайте към нас!

Чувате ни на сушата -

Нашият SOS

все повече заглъхва, заглъхва

и ужасът реже душите – наполовина.

Но тук сме свободни!

Това е нашият свят.

Да не сме луди,

да изплуваме в минно поле!?

“Я, без истерии.

Ще се врежем в брега”

Каза командирът.

Спасете нашите души!

Бълнуваме от задух!

Спасете нашите души!

Бързайте към нас!

Чувате ни на сушата -

Нашият SOS

все повече заглъхва, заглъхва

и ужасът реже душите – наполовина.

Изплуваме на разсъмване.

Заповедта си е заповед!

Ако ще умираш в разцвета си –

по-добре да е по светло!

Нащият път не е отбелязан.

Нас ни няма! Няма ни!

Но помнете – Нас!

Спасете нашите души!

Бълнуваме от задух!

Спасете нашите души!

Бързайте към нас!

Чувате ни на сушата -

нашият SOS

все повече заглъхва, заглъхва

и ужасът реже душите – наполовина.

Ето, изплавахме!

Но изход – няма!

Ход - пълен напред!

Натегнати са нервите!

Накрая всички печелим.

Край и начало -

и ние се устремихме напред...

Вместо торпедо...

Спасете нашите души!

Бълнуваме от задух!

Спасете нашите души!

Бързайте към нас!

Чувате ни на сушата -

нашият SOS

все повече заглъхва, заглъхва

и ужасът реже душите – наполовина. ОПИТ за превод Филип Филипов

ЩАСТИЕ

2010-07-15T13:00:00.002+03:00

Александър на четири дни!Едно малко чудо,което ме направи безкрайно щастлива!С цялата си благодарност към Бог го моля да ги пази и да благославя дните им!

Селото на емигрантите

2010-03-18T23:10:00.007+02:00

Снимка Нели Томова
Празни къщи.Дворове обрасли с трева.Преродили лозя и дървета натежали от плод,които няма кой да обере.По улиците бродят изтънели като сенчици кучета,в очакване някой да ги погали.Училището отдавна е празно.Чиновете стоят-децата ги няма.Черната дъска е почистена-няма кой да напише на нея "Аз съм българче".Закачалката стои в коридора-няма ги ръчиците,окачващи дрешките.Вървя по прашната улица-срещам едно коте,което се притиска отчаяно в краката ми.Тук-таме по пейките пред къщиците седят на припек старци,полудели от мъка, стиснали в попуканите си ръце пожълтели писма ,които отдавна знаят наизуст и се питат къде ли са децата им.Знаят-в Испания.Цялото село се е преместило там.Децата,заедно с внуците-Тук няма хляб.Седят старците...Спомнят си за времената,когато мегданът е бил препълнен от хора.Сега няма никой.Няма с кого да се скараш дори.Времето тече бавно.Седят и чакат.Чакат да доиде пощальонът,а той вече отдавна не идва...Някои от тях имат мобилни телефони.Децата са им ги оставили на прощаване.Не се разделят с тях и нощем,да не би някои да ги потърси...а телефоните отдавна не звънят...Кой знае,може и да не са зареждани с месеци...Нощем старците сънуват.Сънуват мъртвите и живите,които ги няма.Сънуват пълни къщи с деца и внуци.Сънища за щастие... Гроздобер.Коледа Великдан.Селския сбор.Сватби.Сутрин старците се събуждат и отново си подреждат бохчицата с дрехите приготвени за погребението.И проклинат.Държавата..Съдбата си...Испания-най омразната страна.После се молят на Бог-да върне изгубената радост...И се броят.Колко са останали.

Татко и споменът за доброта...

2010-01-16T15:50:00.009+02:00

Когато преди 20 години той си отиде мислех си,че никога няма да мога да се върна в празната къща.Мислех си,че парещата болка от отсъствието му ще ме накара да стоя далече от опустелия дом...Но полека-лека,той започна все по-силно да ме тегли към себе си с онази сила,с която майката притегля детето си...Къщата имаше нужда от мене.Тя сякаш ми се молеше да не я изоставям.Населена със сенките от миналото,със спомените за обич и доброта.. Всяко лято,когато отивах там поправях по нещо.Покривът...оградата...прозорците...Радваха ми се съседите.Носеха ми мляко,яйца,пресни зеленчуци.Когато ме видеха,че работя все се намираше някой да помогне. Даваха ми инструменти,тухли..помагаха с труда си.Невероятно топло ми ставаше от малките жестове на тия хора.Случваше се сутрин да ми донесат чиния с топли мекици или баница.Чудех се защо към мен са толкова топли и добри ,а не се обичаха помежду си,някои даже не си и говореха.Явно трайни вражди,за които и не подозирах се бяха настанили на нашата улица.Говореха един за друг,кълняха се,но за мен винаги сърцата им бяха отворени...Полека от разговорите ми с тях,разбрах причината,която те дори не осъзнаваха съвсем:ТАТКО!Споменът за него и доброто,което им беше правил се пренасяше и върху мене.Разказваха ми за него..Как дори без да е помолен отивал да помогне.С добра дума..с пари...със съвет ,кой от каквото е имал нужда.Благодарността към него се пренасяше и върху мене.Често си мисля за това,какво остава след човека...Вещите...Построеното...Написаното...Шедьоврите,които е създал...Вярно е, остават.Но като че ли,най-силно остава споменът за доброта...Вече 20 години след като той си отиде,добротата,която е оставил в спомените на хората ме намира и топли душата ми.

ЧАЛГАТА,КАТО СЪСТОЯНИЕ НА ДУХА

2009-11-27T19:08:00.000+02:00

Напоследък,когато си мисля за България все по-често си мисля за чалгата,но не като музика ,а като състояние на духа..Като манталитет...Като поведение...Започнах да се занимавам полека лека с изследване на архетипа на българина,на същността на отношенията ..на историческите и заложените в литературата ни поведенчески модели.. И това ми дава отговори на напиращите въпроси "Защо?".Защо България върви с такава сила към пълно опростачване...Защо толкова години, за разлика от останалите страни с които тръгнахме по пътя на промяната,а вече са в Европа , ние продължаваме да сме в началото на пътя...Всички на думи отричаме,модели,които следваме..Викаме"Дръжте крадеца",но само защото ние не сме получили възможността да сме на неговото място...Говорим срещу корупцията,а чакаме някой да ни корумпира.Осъждаме и сменяме политици,но само за да получим властта да вършим същите безобразия...Говорим срещу чалгата и си пращаме в сайтовете духовни послания и захаросани ,романтични картички,но щом ударим две-три ракий скокваме и почваме да въртим гюбеци и да се събличаме по прашки...Осъждаме младите,че пият масово и се дрогират.Че са бездуховни и неграмотни.А като погледнем разюзданите веселби на майките и бабите им по кръчмарски купони, можем лесно да разберем причината за това...Става ми тъжно и някак си безнадеждно за България...И ми се струва,че трябва отново да се появи Моисей и да ни поведе всички българи през пустинята..докато умре и последния от нас и тогава Бог да създаде Нова България ...

С ЛЮБОВ И НЕЖНОСТ ЗА ЮЛИЯ ОГНЯНОВА

2009-11-06T21:38:00.007+02:00

Все по-често напоследък си мисля за Юлия.Започвам да пиша с цялата си обич към нея....Има такива хора в земния път на всеки човек.ЗА МЕН ТЯ Е МАЙКА,ДУХОВЕН НАСТАВНИК УЧИТЕЛ ПО ТЕАТЪР И ПО ЖИВОТ-НАЙ СВЕТЛИЯ ЧОВЕК,КОГОТО ПОЗНАВАМ. За първи път чух името Юлия Огнянова,когато бях на 20 години , след поредното скъсване на приемните испити във ВИТИЗ и чувството ,че живота ми е свършил и всичко е безмислено.От тежката депресия ме извади една жена,която е участвала заедно с Юлия в съпротивата, когато са били 17-18 годишни.Тя ми разказваше цяла нощ за Юлия...За живота и...за времето прекарано в дирекцията на полицията и РО-2 отделението на смъртта...за свирепите разпити и изтезанията ...За осакатеното и тяло и гипсовото корито в което е прекарала месеци наред...за силния и дух благодарение на който е преживяла всичко и не е паднала духом...За битките и после и непримиримоста и към всяко зло и несправедливост...Аз питах- тя ми разказваше и така дълги безсънни нощи...докато повярвах, че живота е битка и запомних думите и за цял живот НЕ ТРЯБВА ДЯ СЕ ХЛЕНЧИ-ТРЯБВА ДА СЕ ДЕЙСТВА! И когато след 10 години в Ловешкия театър се срещнах с жената,която без да съм виждала формира по някакъв начин живота ми аз знаех ,че Бог ми я изпраща в отговор на мечтата ми да се срещна с нея.Гледах я сякаш е икона от оживяла от стената.Срещата ни бе знаменателна.Юлия беше дошла да постави "Кръстопът на облаци" -един нейн текст по романа на Георги Алексиев за септемврийското възстание.Участваха Петър Слабаков и Кунка Баева и цялата трупа на театъра заедно с техническите служби и състава на музикалния театър в Ловеч-балет, хористи,оркестранти...Общо на сцената бяха над 60 души.Спектакълът стана събитие.Толкова внушителен и силен с посланията си...Толкова грандиозен като зрелище !С невероятни пластични решения ...с енергия, която заливаше залата и караше хората да идват и да го гледат по няколко пъти.Юлия беше потърсила друга гледна точка към събитията.Геройте и бяха обикновените хора,понесли вярата си като знаме. Жените и майките,очакващи вести от битката ,която се водеше някъде далече...Вместо вести пристигаха мъртвите им синове и бащи...И до днес хората ,гледали представлението си спомнят жените ,месещи хляб за въстаниците ... Погрома на въстанието ужасът ,които се стоварва на малките обикновени хора-това беше "Кръстопът на облаци" .И до днес не помня по-внушителен и завладяващ спектакъл.Получи наградата на Съюза на артистите за най-добро представление за годината. После дойде работата ми с нея в "Железния светилник"...след нови 7 години.Юлия ме помнеше като тихото и чувствително момиче ,което познаваше от "Кръстопът..-я" и беше ме разпределила като Божанка...Само,че аз вече не без нейна помощ бях станала Султана -усещах силата на тази жена,енергията и драматизма и.Казах на Юлия...тя беше поканила на гастрол Димитрина Савова.Не мислех,че е възможно да се случи, но тя каза "Щом усещаш в себе си сила за Султана -добре"и ми даде равно дубльорство.И когато спектакълът стана ми каза "Боже,какъв грях щях да направя ако не бях ти дала ролята"....После дойде Стриндберг и "Бащата".Играх Лаура-друга силна жена... Невероятно преживяване са репетицийте с Юлия.Как те води неусетно по толкова сложни пътища към сърцето и душата на героините...Многочасовите разговори, уж за нещо друго и изведнъж вратата към образа се отключва.Миговете на съмнения и търсене на ключ към дадена сцена...Когато идваше премиерата и идваше краят на репетицийте усещах невероятна,почти физическа болка от раздялата си с нея...Боледувах и се молех по-скоро да дойде следващата ни среща...И си мислех ,че ако тя каже "Хайде -почваме!"-бих отишла с нея в палатка на Северния полюс да репетирам!Липсва ми докосването до нейната невероятна личност...Сиянието ,което тя разпръскваше около себе си...Сякаш всички стават по-добри и по-чисти в нейно присъствие.Преминала през ада на човешкота страдание,тя бе успяла да съхрани у себе си изумителна човечност и любов.Готова да оправдае всички -дори и мъчителите си от онова време. Любов и грижа -това е Юлия.Към учениците си,към артистите с които работи,към всяко живо същество!Чистота на дете това е тя.Изумителен педагог и режисьор!Едно огромно сърце пълно с обич-това е Юлия!Знам, че ще свие устни и ще сбръчка вежди-не обича да говорят за нея,камо ли да я похвалят.Не обича да е под прожекторите и да и благодарят. Иска ненатрапчиво да помага, и да се грижи с онази обич на майката,която не очаква отплата. Не мога да премълча обаче колко я обичам и колко съм и благодарна. Четейки житията на светците си мисля за Юлия Огнянова и се моля Бог да и дава здраве....Спомням си как и изгоряха подметките на ботушите .Беше през студената зима на 93 година.Репетирахме Железния светилник и тя седеше в салона при почти 5 градуса ,облечена в кожух и загърната в ямурлук.Как веднъж не се оплака!Като я питахме "студено ли ти е" тя винаги отговаряше -"добре ми е". .Бяха включили един радиатор пред нея за да си топли краката и ръцете...Явно толкова и е било студено,че дори не е усетила как подметките на ботушите и са се стопили като ги е топлила на радиатора.... .............Винаги когато при някой артист не се получаваше нещо от ролята тя търсеше вината в себе си все казваше аз съм виновна.........аз го заключих .Никога, никога не обвиняваше артистите за това, че нещо не се е получило...И това страшно ни задължаваше-просто неможеш да не си на максимума си ...Някак си неусетно ни караше да бъдем толкова ангажирани и амбицирани и незнам заради работата ли заради себе си ли или заради нея да надскачаме дори собственити си летви..........Ние играехме заради нея за да сме на висотота на изискванията и най-големия ми страх е бил да не разочаровам Юлия.Заради любовта с която тя правеше всичко. .......... Помня и заболяването на гласните и връзки. Това се случи по време на репетиций на Светилника. Откриха и възелчета на гласните връзки и ги оперираха...Забраниха и да говори .Беше и позволено да шепне само.А ние бяхме на сцена.Тя отказа да спре репетиций...дадоха и микрофон в залата.Треперехме от страх когато забравеше и повишаваше тон и полагахме невероятни усилия да не и дадем повод за това.Знаехме че може да бъде фатално за гласа и .Такава концентрация от всички 30 души не съм виждала в живота си и такова чувство за отговорност и желание за всеотдайност....Заради нея.А тя забравяше за себе си...Както винаги го е правила.От тогава,понеже не послуша лекарите си и не мълча след операцията гласът и си остана такъв ,какъвто е сега..слаб ,сякаш безвучен,но пълен с живот....Викаше ни "милички" и "деца".....Никога няма да забравя и основното и при работата с артиста-казваше" аз мога да те изтегля толкова, колкото ти ми позволиш и колкото искаш" вие самите не знаете колко можете.И го правеше .Виждала съм как неподозирани възможности у колеги и у мен самата излизаха .И това те кара да повярваш ,че с режисьор и педагог като Юлия няма нещо,което е невъзможно. При нея "Той толкова може" просто не беше вярно. Обичам я и се моля Бог да я пази и да и дава сили, защото тя като светилник осветява трудния път на театъра ни.МИСЛИТЕ МИ СА ОБЪРКАНИ,БИХ ИСКАЛА ДА НАПИША МНОГО ПОВЕЧЕ НЕЩА,НО КОГАТО ОБИЧАШ НЯКОГО ТОЛКОВА МНОГО, НЕ БИ МОГЪЛ ДА СЪБЕРЕШ В ДУМИ ОБИЧТА.(Снимката,която много харесвам е на Ели Матеева)

ЛЮБОВ,КОЯТО УБИВА

2009-10-21T17:35:00.002+03:00

Снощи гоних крадец.Бях извела кучето към 8 часа за обичайната му вечерна разходка...или може би по-правилно е да кажа -то ме беше извело... и гледам на една тиха и не съвсем тъмна уличка близо до нас две деца.Сякаш изникнаха от нищото.В началото не обърнах внимание на боричкането им ,докото по-голямото не започна да налага по-малкото с юмруци където свари.Малкото се сви на земята,а другото,едно високо и слабо момче го дърпаше-поне така ми се стори от растоянието на което бях ..около 50 метра.Разбрах ,че не е обикновено боричкане и се запътих към тях.Поваленото,което другото дърпаше и удряше започна плахо да вика"Помощ!" Побягнах към тях ,но все още не разбирах какво става,дори в един момент помислих ,че по-дребното е момиче,което момчето иска да отведе някъде...Приближавайки видях,че високият е с маска на лицето и се виждаха само очите му.Развиках се и той побягна ,а малкото треперейки каза "Взе ми телефона"Беше наранено,но каза,че живее отсреща и хукна да вика баща си.Аз се опитах да настигна крадеца,обаче той се изгуби в тъмнината...В това време като вихър пристигна бащата,бос и по къси гащи,след него тичаше и майката след тях момченцето,което беше някъде пети -шести клас.От крадецът нямаше и следа.Бащата хукна обратно , запали джипа си и подкара бясно из тъмните улици да търси,момчето,което му описахме със синът му.Накарах майката да звъни на откраднатия телефон на синът си,евентуално ,ако онзи бягайки не е успял да го изключи.Попитах я има ли опция за проследяване и тя ядосано рече"Няма,струва 1200лева, пък няма!"Останах потресена.Онемях първоначално.После ме обзе гняв.Не можех да премълча и и казах и ,че те са виновни за случилото се с детето им!Те съзнателно са поставили това невероятно изкушение за крадците в ръцете на малкото си дете..Че за този телефон,той можеше да бъде и убит!Не ми излиза от ума и си задавам въпроси Защо?От парвенющина?От глупост?От желание да демонстрират богатство?От любов към детето?Любов,която едва не го уби!

МАЛКИЯТ ПРИНЦ

2009-10-02T13:43:00.005+03:00

" ... това цвете бе поникнало един ден от семе, донесено неизвестно от къде, и малкият принц бе бдял над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. Можеше да е някой нов вид баобаб. Но храстчето скоро спря да расте на височина и започна да си приготвя цвят. Малкият принц присъства на слагането на една огромна пъпка и усети, че тя ще се превърне в чудно видение, но цветето не спираше да се гизди, сгушено в зелената си стая. Грижливо избираше багрите си. Обличаше се бавно, оправяше едно по едно своите листенца. Не искаше да излезе съвсем измачкано като маковете. Искаше да се появи само с целия блясък на красотата си.
Малкия принц
Е, да! Беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната продължи много-много дни. И ето че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, се показа. И макар че се бе трудило с такова старание, промълви с прозявка:
- Ах, тъкмо се събуждам... Моля да ме извините... Цялата съм разрошена...
Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:
- Колко сте хубава!
- Нали - отговори нежно цветето. - И се родих едновременно със слънцето...
Малкият принц веднага долови, че не е много скромно, но пък беше толкова вълнуващо!

- Мисля, че е време за закуска - бързо добави цветето, - бъдете така добър да се погрижите за мен...
И малкият принц, съвсем смутен, намери лейка с прясна вода и го поля.
Така то много скоро го измъчи със своята малко подозрителна суетност. Един ден например, докато говореше за своите четири бодли, каза на малкия принц:
- Сега тигрите могат да дойда със своите нокти!
- На моята планета няма тигри - възрази малкият принц, - пък и тигрите не ядат трева.
- Аз не съм трева - отговори кротко цветето.
- Извинете...
- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?
"Да се ужасява от теченията... не е присъщо на растенията - помисли малкият принц. - Това цвете има много сложен характер..."

- Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено. Толкова е неуютно. Там, откъдето идвам...
Но не се доизказа. Беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Засрамено, че се е оставило да го хванат в такава плитка лъжа, покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувства виновен:
- Ами параванът?...
- Щях да го донеса, но вие заговорихте!

Тогава то засили кашлицата си, та все пак да предизвика угризения у малкия принц.

Така въпреки доброто желание, породено от любовта му, малкият принц бързо започна да го подозира. Бе приел сериозно незначителните му думи и се почувства много нещастен.
- Не трябваше да го слушам - призна ми един ден, - човек никога не бива да слуша цветята.
Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат...
И ми довери още:
- Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!Малкия принц
Мисля, че той използва за бягството от своята планета прелета на дивите птици. В утрото на заминаването подреди планетата си много добре. Изчисти грижливо своите действащи вулкани. Имаше два действащи вулкана. Беше му много удобно сутрин да си стопля закуската на тях. Имаше и един угаснал вулкан. Но както сам казваше: "Човек никога не знае!", и изчисти също и угасналия вулкан. Когато са добре почистени, вулканите горят леко и равномерно, без да изригват. Изригванията на вулканите са като огън в комините. На нашата планета ние очевидно сме много малки, за да почистваме вулканите. Затова ни причиняват доста неприятности.
Натъжен, малкият принц изскубна и последните стръкчета баобаби. Мислеше, че никога няма да се върне. Но онази сутрин всички тези познати занимания му се сториха изключително приятни. И когато за последен път поля цветето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, усети, че му се плаче.
- Сбогом - каза той на цветето.
Но то не му отвърна.
- Сбогом - повтори той.
Цветето покашля. Но не беше от настинка.
- Бях глупава - каза най-сетне. - Моля те да ми простиш. Дано бъдеш щастлив.
Той се изненада, че няма укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Не проумяваше тази спокойна нежност.
- Разбира се, че те обичам - каза цветето. - По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив... Остави този похлупак на мира.

Не го искам вече!
- А вятърът...
- Не съм толкова настинала... Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.
- А животните...
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти. И простодушно показа четирите си бодли. После добави:
- Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.
Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете...

"Само за жени"-Червен бряг

2009-08-27T16:08:00.000+03:00

ВЪПРОСИ КЪМ ...СЕБЕ СИ И КЪМ БОГ

2009-08-02T14:32:00.004+03:00

Дълги години благодарение на професията си съм се занимавала с изследване архетипа на българина чрез литературата и най-вече драматургията.Йовков,Вазов- Ст.Л.Костов,Страшимиров,Яворов....Минала съм и през народното творчество...Освен това,част от работата ме е била и вглеждане около себе си в различните типове и характери...Освен това през последните години поддържам връзка с много мои близки живеещи в чужбина-всеки от тях ми е казвал,че най-лошо е получавал именно от сънародниците ни.Година след година свалях знамето на великобългарския патриотизъм с който всички от моето поколение бяхме закърмени и расли.Има нещо,което е заложено още в генезиса на нацията ни...Нямам свястно обяснение и непрекъснато ме избива на въпроси ,които постоянно ме измъчват.Защо завистта е толкова силна при нас?Защо изпитваме удоволствие ако ближния ни е зле?Защо сме хитреци на дребно-желанието да прецакаш(близък,съсед,държавата,Господ) е толкова силно заложено?Защо сме предатели-най-големите предателства в историята ни са от българи?Защо не уважаваме можещите и успелите?Защо се снишаваме , докато мине бурята и си викаме "това не е моя работа",а после тичаме с лакти да се докопаме до баницата...И все въпроси...Познавам много свестни хора,но изключението потвърждава правилото...Може би тук е и отговорът на най-важния въпрос:ЗАЩО ДРУГИТЕ УСПЯВАТ ,А НИЕ КОПАЕМ ВЕЧЕ ДЪНОТО! И ми става болно и ми се иска да не съм права,защото много обичам Родината си! И понякога се качвам върху крилете на надеждата си и летя нощем над България ,но виждам бедност и бентлита ,виждам пищни приеми и балове облени в светлина и уплашени за утрешния си ден хора,сврели се в отчаянието си като в последен пристан.

2009-07-28T22:40:00.006+03:00

http://www.slovesa.net/?id=1958
ТУК СЕ ПРАВИ ИЗКУСТВО
Тя е примата, гранддамата на Ловешкия театър. Тя впечатлява не само с талант и красота, но и с това, че има своя позиция по житейските и професионални въпроси и умее дейно и успешно да я отстоява. Тя е Слава Георгиева. Днес, 16 юни 2009 година, е гост в Творчески клуб "Висоцки", Ловеч и удоволствието от присъствието Й е взаимно.

В нажежената ранна вечер посрещам актрисата и приятелите си с примамваща мелба, за да ги спася от преследващата ги горещина и да скъся дистанцията помежду ни - на трапезата всички сме равни. Разговорът тръгва, преди още да съм ги представила един на друг - не само поради нетърпението да общуваме с такава личност, но и заради нейната дружелюбност и непосредственост. Слава споделя, че се е чудела какви са хората, създали тоя клуб и пита как се е родила идеята за него. Милен вече й е разказал основното, докато я е водил за срещата, а ние допълваме неговия разказ. После започват въпросите към нея. Самата тя се чуди колко ли години вече е на ловешка сцена – навярно 30. Милен казва, че са повече. Актрисата пресмята: "От 1976..." "Точно сега е артистичата ти христова възраст" - се включва в разговора Георги Велев. А Слава има младежки вид и никой не би предположил, че от толкова време е на сцената.

"Аз умирам за родния дом!"- казва Слава. Идва в Ловешкия театър случайно. Врачанската трупа, в която играе, се сменя и тя търси актьорско място. Близо до родния дом, до баща си, който я отглежда сам – майка й умира, когато е едва на 3 години. Може да отиде в Пазарджишкия или в някой друг далечен театър. Но гледайки по картата, открива, че Ловеч е най-близко до село Галиче, Врачанско, откъдето е родом. Години по-късно, когато може да се премести в Добрич или Търново, отново определяща е близостта до бащата и родното място. А сега, когато е загубила баща и съпруг, тъжи не само за тях, но и заради разстоянието, което я отделя от единствената и дъщеря. И за това, че вричайки се на театъра, не е отгледала още едно дете. Съжалява, че е оставила дъщеря си без роднини. Защото знае какво е да нямаш братя и сестри. А винаги е мечтала за такива. Разказва, че толкова е обичала баща си, та се е отказала веднага да учи за актриса и се е съгласила да отиде в библиографския институт. Така хем е придобила професия, хем е проверила силата на желанието си театърът да бъде част от живота й, дори нейна съдба. Годините в института обогатяват знанията й за детската, западноевропейската, руската литература и култура. Стажът в Народна библиотека й дава възможност да се срещне и контактува със съвременни български автори. Тогава започва да играе и в Студентския дом на културата, където има много добри режисьори и за нея този период се превръща в школа. Благодарна е на баща си за мъдрото решение, което вземат.

Началото

Не е завършила ВИТИЗ. Кандидатства 3 години. По това време 200 момичета кандидатстват за едно място. Иван Кондов, директор на Врачанския театър, я вижда на едно представление и я кани да играе там. "Аз съм поканена да вляза в театъра. И тия години, които прекарах с него, не бих заменила за нищо друго на света!" Слава разказва, че нейният учител е прекрасен педагог и режисьор. Решил, че трябва да остави своя методология за обучение на младите актьори, свои ученици и създава школа към театъра. Взема петима млади актьори, дава им веднага големи роли и ги води за ръка, учи ги как да играят. Самата тя е започнала с "Коварство и любов" – лейди Милфорд, "Варвари" – Лидия Павловна, "Антигона". По-късно по същата методология работи и Юлия Огнянова. После идва комисия от НАТФИЗ, професорите дават изпитни задачи, гледат представленията и преценяват практическите умения на играещите. Тя получава звание "За изключително дарование" и става пълноправна актриса.

Образованието и талантът

Подава документи за задочно обучение във ВИТИЗ. Но наскоро е родила дъщеричката си и не може да си представи, че ще я оставя за дълъг период от време и то в следващите четири години. Преценява също, че очните занятия съвпадат с разпределението на ролите в театъра – и през септември, и около Нова година. За цял месец ще трябва да отсъства от репетиции. Изтегля документите си. Слава и днес не съжалява за решението си. Пред нас споделя: "Господ или дава талант, или не го дава! И ако не ти е дал, какво ще те научат там?! А и в театъра ми се случваха неща, които не са за изпускане." Започва да работи с режисьорката Юлия Огнянова, която пък е поканила Петър Слабаков.

Ловешкият театър

Слава си спомня за период на "мрачни времена", когато театърът е много зле и всичко отива на провал, има много проблеми, защото директорът не си разбира от работата. Тогава даже решава да се махне от Ловеч, но едно много старо и тежко немско пиано ни я запазва на ловешка сцена. Смее се: "Живеех на осмия етаж и си виках: "По-лесно ще смъкнем директора, отколкото пианото оттук!" После рисува "периода на съпротивата", траял 2-3 години, когато с Дочо Вачков (Бог да го прости!) правят една организация, тайни събрания, тайни сбирки, които сравнява с окопи. За да спасят театъра. Колоритно разказва: "И като излязохме вече от окопите – връщане назад няма! Или ще те гръмнат, или ще превземеш позицията! Тогава ми беше критичният период и оттогава не съм имала случай да кажа: "Искам да се махна от Ловеч!" Винаги съм казвала, че тука има смисъл /да се работи/. Тука се прави изкуство! Винаги съм казвала, че има смисъл от един театър, ако не те е срам да работиш в него. Така се случи, че след тоя директор аз винаги съм се гордяла, че работя в Ловешкич театър. Винаги!" С гордост добавя, че "по Мирчово време, при Софрон и Ленко винаги и навсякъде с респект и уважение се говори за Ловешкия театър. Ние където да отидем, се казва: "Да, Ловеч! Трябва да гледаме Ловешкото представление!" И винаги сме с награда, винаги по фестивали."

Разпитваме я за "влизането" и "освобождаването" на съзнанието й от ролята. Казва, че винаги й личи каква роля играе, че носи в себе си мисълта за нея. Когато е играла Султана, визуално се е променяла, почерняла е, станала е страшна. Понякога Слава е тъй вглъбена, сливайки се с образа, че дори не чува какво й говорят. Близките й я питат какво й е. Всъщност нищо не й е. Просто носи ролята в себе си. "Има такива роли, които те засмукват" -казва тя. Разказва за Никола Дадов, който и преди, и след представление е като единак – не контактува с никого и сред хората си е сам. Тя също има нужда преди представление да се уедини, да не общува с никого. Питаме я дали е нужно много време да се влезе в образа преди представлението. Казва, че за всеки е различно. Едни, както си говорят и разказват вицове зад кулисите, изведнъж се преобразяват и излизат на сцената. Това е по-скоро театър на представянето по Брехт, не по Станиславски - театър на преживяването. Тя е от втория тип.

Режисьорите

Слава продължава разказа си: "Тук работим с прекрасни режисьори. Като работехме с Маргарита Младенова, с Николай Поляков, с Юлия Огнянова, те създадоха театъра ни. През последните години малко ги позагърбихме." Разказва за прекрасно представление на Юлия Огнянова в Сатиричния театър по стихове и текстове на Константин Павлов, чийто идеен проект е подготвен с негова помощ преди загубата му. В момента то е едно от най-добрите на Варненско лято и за него говори цялата театрална общественост. Слава тъгува, че не може пак да работи с голямата режисьорка. Въпреки своите 85 години, тя е "толкова млада духом, толкова енергия има". Видeли са се на фестивала.

Сред младите

Милен пита гостенката как работи с децата от Езикова гимназия (както ние я наричаме). Слава казва, че никога не си е представяла, че работата с тях ще й носи такава радост. Вълнува се за всяко тяхно представление, но е много по-различно от това, когато тя застава на сцената. Емоцията, вълнението е по-силно. Извън репетициите тя може да си говори с тях за какво ли не – за живота, политиката, литература, философия. Тези 25 деца са елитът от елита. "Децата са изключителни! - вълнува се Слава. – Най-хубавото нещо, което са ми казали, като се разделяхме е, че съм променила светогледа им, много от представите им за живота, за изкуството." Тя ги разубеждава да не стават артисти и е много доволна, когато успее. Защото работата на актьора е трудна. Казва им: "Ако не можете без театър, ако сте готови за театъра да мизерствате, да лишавате семейството си от присъствието си, да се откажете от много други неща, тогава го направете. Ако не – по-добре недейте!" Ако човек наистина не може без театъра, ако е обсебен от магията му, той пак ще се върне към него, както е направила тя. Защото няма нищо по-прекрасно от това да се занимаваш с любимата си професия и да превърнеш хобито си в професия. Но ако нямаш мотивацията, ако нямаш страхотен характер – да не се пречупиш, да не се предадеш, ще си нещастен цял живот, сбърквайки професията си. "Аз не знаех дали имам характер, не слушах никого, който ми казваше колко е трудно. Значи съм го искала! Значи съм го искала!!!" След години, когато е по-зряла, съдбата или Господ, както казва тя, я среща с Иван Кондов и тя получава шанса хобито й да се превърне в нейна професия. Уповаването й във вярата й помага и в много по-трудни моменти.

Докато разговаряме, Слава изявява актьорския си талант. Не като в роля, не като на сцена. А като част от същността си. Мимиката, жестът, позата на тялто, изражението на очите, интонацията – всичко непрестанно се мени. И в същото време естественост, липса на превзетост и поза. Говорим си като приятели от детството, разкриваме душевността си, откриваме много общи интереси. И ново приятелство. С една красива жена, с една талантлива актриса, с отдадената на театъра Слава Георгиева, която казва: "Тук, в Ловешкия театър, се прави изкуство!"

http://www.slovesa.net/?id=1958
Среща с клуб "Висоцки"
Добрина Атанасова

За истината и лъжата

2009-06-12T00:01:00.002+03:00

......Напоследък често си мисля за всички,които обичат истината и като Дон Кихотовци се борят с вятърните мелници на лъжата...

2009-06-05T19:38:00.001+03:00

КАЖЕТЕ МИ,ЧЕ МЛЕЧНИЯ ПЪТ НЯМА ДА УГАСНЕ!

2009-05-06T18:13:00.012+03:00

Помня от детството си една легенда...Когато Господ създавал народите и държавите, на всички дал по един Ангел да ги води и по една Звезда да им свети....Българите закъснели,защото спорили и се карали по кой път да стигнат до Бога..Когато пристигнали всички народи вече били тръгнали щастливи и доволни след своя Ангел, по пътя ,осветен от звездата си...Дал Господ и на българите Ангела,който бил определил за тях,но звездите вече били свършили...И заплакал горко ангелът на българите,че всички народи си имали звезда да им свети,а само неговия народ тънел в тъмнина.Тогава всемилостивият Бог се трогнал от скръбта на българския ангел и дал на българите Млечния път да им свети!И разперил ангелът криле над България,която цялата била обляна в Светлина! ................... Напоследък често сънувам един страшен сън ,който ме кара да плача...Сънувам,че Млечния път е угаснал!!!

2009-03-26T22:16:00.002+02:00

Убежище за уморени души

2009-03-13T17:15:00.003+02:00

Когато почувстваш,че душата ти се е уморила от болката на света -скрий я!Потърси такова място ,където никой неможе да я открие и нарани.Срий я в някое от Убежищата за души.Това може да бъде родният ти край. Заведи я по местата на детството ,където Обичта те е заобикаляла безусловна и безрезервна,а топлината на хората, които са те прегръщали още се усеща осезаема и невидима. Пусни я да тича на воля по зелените поляни на младостта ти ,където Любовта изнича и се усмихва от всяко цвете...Заведи я там високо горе,на хълма, при изворите на добротата и нежността ,които все още са живи и тънките им ручейчета могат да я напоят.Там душата ти ще си почине.Споменът за обич и топлина ще я погали и ще излекува раните и.После я пусни отново на свобода, за да може млада и силна,заредена с Любов и Нежност, да се опита отново да промени този свят към по-добро. И срещайки се с другите души ,да им помогне да преодолеят тази болка, която ги прави тъжни и уязвими.....

Мунк....и Мисли за старата просякиня

2009-03-11T14:28:00.005+02:00

Защо ли си спомних за нея,гледайки тази картина на Мунк.... Тя се казва Евгения.Облечена е в крещящо червено...винаги.Носи найлонови торбички с всичките си вещи...Познава я целия град и тя познава всички, защото е постоянно из центъра на града..често ме пита " Нали личи, че съм била много красива?" Отговарям и "Ти и сега си красива"...Усмихва се щастлива и казва "Нали?"...Не проси както останалите ,а иска само от познати...и само по един лев.Абонирана е при мен за левчето си и винаги,когато ме срещне си го иска.Ако случайно нямам се сърди и дори подхвърля зли думи по мой адрес...макар,че рядко се е случвало да не си го получи .Давала съм и и много дрехи,но тя признава само ярките цветове ,пък аз не нося такива...моите са черни та се е налагало да и купувам където видя червено от втора употреба.Беше се влюбила и преследваше обекта на чувствата си ...просто да го види -дори и от далече.Той се срамуваше от любовта и и се криеше...беше се карал дори с нея,но тя беше като обезумяла от обич...Смяташе,че и той има чувства към нея ,просто защото един път я беше докоснал...Показваше го на всеки и питаше " Нали и той ме обича?Не може да не ме обича иначе нямаше да ме докосне!"Беше щастлива с обичта си към този човек...беше повярвала ,че е обичана.Това,че я отбягваше и се криеше от нея щом я видеше,че приближава си го обясняваше по своему...страхува се от жена си...На Осми март я видях в църквата с една червена роза...Кой ли и я беше подарил?Изглеждаше щастлива и влюбена...Дали и завидях?Завидях ли на бедната просякиня за розата и за това, че носеше топлина в сърцето си ,а на мене ми беше студено...и никой не ми беше подарил цвете този ден...

ЕДНА ГОДИНА ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА БЛОГА МИ

2009-02-01T22:49:00.003+02:00

НЕУСЕТНО,КАТО ПЕСЪЧИНКИТЕ НА МОЯ ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК,КОЙТО С ЛЮБОВ ОТМЕРВА ВРЕМЕТО МИ, ИЗТЕЧЕ ТОЧНО ЕДНА ГОДИНА ОТКАКТО СЪМ ТУК...ЕДНА ГОДИНА ПРЕЗ КОЯТО СЪМ С ВАС...ВСИЧКИ ДОБРИ ОЧИ,КОИТО ПОГАЛВАТ ТИХИЧКО РАДОСТТА И БОЛКАТА МИ...ЗНАМ,ЧЕ ТУК ВЛИЗАТ ХОРА,ЗА КОИТО ТОВА,КОЕТО МИСЛЯ И ИЗПИТВАМ ОЗНАЧАВА НЕЩО...И ИСКАМ ДА ЗНАЯТ,ЧЕ СЪМ БЛАГОДАРНА И ОЧАКВАМ С ОБИЧ ЛЕКИТЕ ИМ СТЪПКИ МИНАВАЩИ ПРЕЗ БЛОГА МИ...УСЕЩАНЕТО ЗА НЕСАМОТНОСТ МИ ДАВА СИЛИ ДА ВЪРВЯ ПО-УВЕРЕНО ПО ПЪТЕЧКАТА КЪМ ОНОВА МЯСТО,КЪДЕТО ЧОВЕК ВИНАГИ ПРИСТИГА САМ.

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ.................................... Днес Володя би трябвало да има рожден ден!

2009-01-25T00:00:00.012+02:00

ДА ПОСЛУШАМЕ ...ОСТАНАЛОТО Е МЪЛЧАНИЕ... ЕДНА СЪЛЗА И ЧАША ВИНО!
Капризни коне

До ръба на пропастта, на самия му край,
аз конете си, ще подкарам, ще пришпоря.
Нещо въздухът ми е малко. Вятър пия, мъгла преглъщам,
и усещам с отчаян възторг -пропадам, пропадам!

Ех, по бавно коне, по бавно!
И не слушайте стегнатата плетка на камшика!
Но нещо конете ми се случиха капризни,
да поживея не успях и да попея също!

Аз конете ще напоя! Аз куплета ще допея!
Макар още малко, да постоя на ръба!...

Ще изчезна. Като пухче ураганът, ще ме издуха от дланта.
И с шейна в галоп, ще ме извозат сутрин по снега.
Но не бързайте толкова, мои коне!
Ако ще и за кратко, продължете пътя ми към последния пристан!

По бавно коне, по бавно!
Не са ви господари камшикът и въжето.
Но нещо конете ми се случиха капризни.
И да поживея не успях и да попея също.

Аз конете ще напоя! Аз куплета ще допея!
Макар още малко, да постоя на ръба!...

Успяхме! За партито при бога никой не закъснява.
Но защо ли, ангелите пеят там със страшни гласове?
Или звънчето е полудяло от трептения,
или викам аз на конете, да не дърпат шейната толкоз бързо!

По бавно коне, по бавно!
Моля, не препускате летейки!
Но нещо конете ми се случиха капризни.
Щом поне не живях, поне да допея!

Аз конете ще напоя, Аз куплета ще допея,
дори и за миг да постоя на ръба!

© moeto. Превод, 2004

2009-01-16T17:40:00.004+02:00

На седем пъти презрях душата си: Първия път,когато я видях да се унижава,за да се домогне до висота. Втория път,когато я видях да куца наедно с хромите. Третия път,когато и дадох да избира помежду трудното и лесното и тя избра лесното. Четвъртия път,,когато извърши неправда и се утеши с това,че и другите вършат неправда. Петия път,когато се смири от слабост и отдаде това на сила. Шестия път,когато се погнуси от грозотата на едно лице и не разбра че това е една от маските му. И седмия път ,когато изпя на едного венцеславие и обяви това за добродетел.

2008-12-19T22:43:00.001+02:00

2008-12-19T21:47:00.005+02:00

Георги Иванов излетя в космоса,когато аз дойдох в Ловеч... сега ми връчва наградата...

Ловешки меч

2008-12-19T21:16:00.003+02:00

Наградата...Дадена ми от колеги...най-ценното признание за работата ти...Когато си преодолял собственото его ,за да признаеш нечий успех е по-скъпо признание от всички награди на света! Студената и прекрасна статуетка стопля душата и те кара да се чувстваш жив.И благодарността към Бог,за това,че ми е позволил да работя любимата професия! И към Бина ,за това,че ми направи този подарък-ролята на г-жа Уорън и изтръгна всичко от мен за да се получи това,което ми донесе признанието на публиката и колегите!В такива моменти си мисля за суетата...за тщестлавието на човека,занимаващ се с изкуство...Наградите ,които го карат да се чувства щастлив...какво са те в сравнение с онази Голямата Награда,която Бог би ни отредил...и тогава разбирам немощта на човека и слабостта му...и се срамувам малко от радостта си...

Честит рожден ден ,Еми!

2008-11-07T13:38:00.005+02:00

От всичко‚ което бих искала да ти кажа‚
избирам‚ дъще‚ едно: Бъди горда! Горда бъди!
След всяко падане — ставай!
Иначе ще те смажат зли хора или беди.

Даваш ли — не пресмятай! Губиш ли — не съжалявай!
За всичко плащай сама!
Не се срамувай‚ ако от тебе лъвица не става —
свое достойнство има и мравката на тази земя.

Не бой се от нищо —
ни от съдбата‚ ни от себеподобния враг.
Каквото и да се случи — гордостта
ще изправя главата ти като железен гръбнак.

ТАМ ...НЯКЪДЕ ...НЕЩО БОЛИ...

2008-11-06T23:09:00.007+02:00

Тя се появи привечер ...Мислех си ,че зъб ме боли...толкова внезапна и остра беше болката...и плашеща.После изчезна сякаш ,че никога не я е имало...Изпитах облекчение - размина ми се ходенето на зъболекар..Едва ли не се почувствах щастлива.Докато една нощ тя отново се появи...тъмна ,пронизваща и още по внезапна и силна...Този път не си тръгна бързо...И така:ту се появяваше ,ту си тръгваше неусетно.Някак си се засели при мене и си заживяхме заедно...когато изчезваше и се губеше с дни ,улавях се ,че нетърпеливо я чакам да се върне...Някакво налудно беше това очакване на болката, станала част от мене.Липсваше ли ми... или очакването беше на деня, в които тя ще си е тръгнала завинаги... Най-странното беше , че не знаех какво точно ме боли.... Да не би....

ВАНГЕЛИС

2008-10-07T23:39:00.001+03:00

ДЪЖД

2008-09-26T12:05:00.004+03:00

Дъжд....Сиво и тъжно...Не навреме прекършено лято.Чувствам се излъгана и ограбена.Откраднаха ми топлината и усмивката,заедно с нея....Искам си златната есен с шарените цветове...С уханието на топла земя и нежността на есенно слънце.Със сладката леност на кучетата, заровени в опадалите листа и примижаващи срещу галещите ги слънчеви пръсти...Боже,върни циганското ми лято!!! .

16 СЕПТЕМВРИ-П Р Е М И Е Р А Т А!

2008-09-17T15:35:00.004+03:00

ДА УСЕТИШ ДЪХА НА ПУБЛИКАТА И РИТЪМЪТ НА СЪРЦЕТО НА ЗАЛАТА!ДА УСЕТИШ, ЧЕ СА ТВОИ И ДИШАТ ЗАЕДНО С ТЕБЕ.....СТРУВА СИ УМОРАТА... ИЗТОЩИТИЛНИТЕ ПОСЛЕДНИ РЕПЕТИЦИЙ ...СЪМНЕНИЯТА...БЕЗСЪННИТЕ НОЩИ....МЪЧИТЕЛНОТО ПРОНИКВАНЕ В УМА И В КОЖАТА НА ТАЗИ ЖЕНА....Г-ЖА УОРЪН -ДЯВОЛ И ЧОВЕК!!!.....

ХОСЕ ФЕЛИСИАНО

2008-08-29T22:27:00.000+03:00

ПРИТЧА ЗА ЛЮБОВТА

2008-08-29T21:26:00.005+03:00

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
— Хайде да играем на криеница, а!?

ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
— Криеница? Що за игра е това?

Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.

ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.

— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.

Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.

— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.

Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.

И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).

Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.

И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

АРМИК

2008-07-23T22:29:00.000+03:00

Професията на г-жа Уорън-снимки от репетиций

2008-07-23T18:54:00.007+03:00

" .....Мислиш ли ,че хората са такива за каквито се представят?Че това,дето са ви учили в училище и в колежа , в живота също е правилно и справедливо? Не е така, всичко е лъжа, за да се затворят устите на малодушните и прости хорица с робска психика.Нима искаш да узнаеш тази истина като останалите жени-когато станеш на четирийсет и вече ще е късно!!! Богатите,умните и управляващите-те всички знаят това-живеят като мене и мислят като мене...." ".... В кой друг занаят може да остане толкова,че да остане и за пестене?! Я се опитай да спестиш нещо от 4 шилинга седмично -че и да се обличаш от тях-няма да стане нали? Да не мислиш че ще оставим други да печелят от красотата ни ,като ни наемат за продавачки ,сервитьорки или барманки ,когато сами можехме да прибираме печалбата вместо жалките надници....."

Професията на г-жа Уорън

2008-07-23T16:02:00.005+03:00

.....Днес приключи първия етап от работата ми с Бина Харалампиева върху ролята на г-жа Уорън. Умората на от тежките репетиций в края на сезона ,жегата и вечерните рейдове из кръчмите на Ловеч отстъпи място на тъгата от раздялата....с Бина ,с Теди-прекрасната ни сценографка,Софи и Христо-прелестните деца,току-що дошли от НАТФИЗ.....Остава удовлетворение от добре свършената работа за етапа.......надеждата ,за добро представление.....и очакването на есента ,когато ще се съберем отново за да довършим започнатото.....Прекрасния текст на Шоу,който, като че ли е писан днес и сякаш писъкът на днешния ден го е пронизал с всичката сила на отчайващата липса на промяна, на стойности,морал и арогантност на така наречените елити от тогава та до днес....

дребните неща

2008-07-08T23:27:00.004+03:00

ЖИВОТЪТ НИ не се мери с броя вдишвания,
а с моментите, които спират дъха ни!

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
те си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха н
Запомнете и казвайте „обичам те" на любимия

ДЖОРДЖ ГАРЛИН

АЛБИНОНИ

2008-06-11T16:54:00.001+03:00

ДО ТЕЗИ,КОИТО БИХА ИСКАЛИ ДА СТАНАТ МОИ ПРИЯТЕЛИ.......

2008-05-31T00:57:00.005+03:00

ЕКЗЮПЕРИ * МАЛКИЯТ ПРИНЦ *

.......тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.

Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.

Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.

Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо...

На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.

И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.

ПИСМА ДО БОГА

2008-05-21T22:28:00.004+03:00

„Децата пишат писмо до Бог“ -

Добре, Христос е страдал заради хората, а заради какво страдат хората?
Гриша, 4 клас

Хората толкова страдат на Земята, нима в твоя ад е още по-зле?
Радик, 4 клас

Ти можеш ли да ми дадеш късмет и наду- ваема лодка?
Арвид, 3 клас

Защо отглеждат човека с години, а после хоп - и той вече е мъртъв?
Вася, 2 клас

Ох, Господи, ама аз защо съм така устроена?
Алла, 3 клас

Защо нашите рани зарастват, а твои- те не?
Денис, 4 клас

А Ти как различаваш женската душа от мъжката? По пишката ли?
Вова, 3 клас

Ти защо си създал този свят, Ти не разбра ли, че това ще е такава грешка?
Марина, 4 клас

Вчера аз прочетох, че е умрял един вестник. Къде ще пратиш душата му?
Саша, 4 клас

Аз толкова се уморих от живота: учиш, учиш, учиш. Като последен глупак!
Сеня, 3 клас

Колко са вярващите сред вярващите?
Зоя, 4 клас

Мили Боже, вземи ме обратно, тук е толкова скучно.
Вася, 2 клас

Ако беше направил най-напред жената, нямаше да ти се наложи да се занимаваш с ребрата.
Вова, 4 клас

Дай здраве и щастие на мама, баба, чичо Федя, чичо Саша, чичо Боря и на другите ми бащи!
Никита, 2 клас

Моля те, направи живота по-прост.
Павел, 4 клас

Не ни брой времето, изгубено за молитви. Трябва да се съобразява това.
Янис, 3 клас

Изненадай ме, Господи.
Артур, 3 клас

Искам тиха спокойна старост.
Юра, 1 клас

Спасявай хората не от грехове, а от самота.
Сергей, 3 клас

Край, аз знам какво е това любов. Любов - това е гола жена.
Андрей, 3 клас

Следи ме внимателно да не сътворя нещо.
Алик, 1 клас

Ти знаеш ли, мама ни напусна и сега на нас с татко толкова ни се иска женска ласка.
Веня, 2 клас

Прости ми за всички грехове, знам, че не са много, но не знаех, че те има.
Шурик, 2 клас

Ех, ако ти ме познаваше по-рано. В детската градина. Сега аз малко се изоставих.
Света, 2 клас

А Ти си хитър, отначало позволяваш на човека да съгреши, след това той се разкайва и Ти му прощаваш. Получава се, че Ти винаги си добър. Хитро.
Толик, 4 клас

Бях на гробищата и ме потресе един паметник. Голям черен камък, върху него само една дума: „Мама.“ И край.
Ваня, 4 клас

Знаеш ли, откакто разбрах за тебе, вече никога не преписвам.
Ина, 2 клас

Не изисквай всички да Ти се молят. Това не е скромно.
Валя, 4 клас

На мен ми се струва, че Ти вземаш нашите талантливи хора по-рано при себе си, защото те и на Тебе също ти харесват.
Остап, 3 клас

Пиша ти от интерната. Интернат - това е място, където изпращат децата заради лошото поведение на родителите.
Ария, 4 клас

Цветята Ти са се получили по-добре, от колкото човекът.
Галя, 4 клас

Знаеш ли, макар да ми се струва, че нямам душа, понякога тя ме понаболява.
Роман, 2 клас

А времето, когато ние спим, защо ни се смята за живот? Не е правилно това. Насън ние дори не ядем.
Женя, 4 клас

Господи, като чете човек надписите върху паметниците в гробищата, и се замисля: а къде са погребани лошите хора.
Олег, 4 клас

Ех, да имах Твоите възможности!
Олег, 2 клас

Родителите - това е нашата болка.
Владик, 1 клас

Кога все пак ще дойде за втори път Исус Христос? Нали трябва хората да се подготвят, че да не стане като при първото му идване.
Алина, 4 клас

СЕЗАН И ПРЕВЕР

2008-05-13T22:38:00.003+03:00

цветарката

При цветарката влиза човек
и мълком избира цветя.
Цветарката взема цветята, обвива ги в книга.
Човекът бръква в джоба си,
търси пари,
пари за При цветята.
В същото време
той слага ръка
на сърцето си,
и пада внезапно.
Пада,
парите се пръскат
и заедно с тях,
с човека, паднал на пода,
падат цветята.
Цветарката мълком стои
пред парите, които навред се търкалят,
пред тези цветя, които увяхват,
пред този човек, умиращ на пода.
Наистина всичко това е толкова тъжно.
Цветарката трябва нещо да стори,
но никак не знае какво да направи,
отгде да започне.

Толкова много неща има за вършене
с този човек, който умира,

с тези цветя, които увяхват,
и с тези пари,
с тези пари, които навред се търкалят,
неспирно натъркалят. ЖАК ПРЕВЕР

РАДОСТТА ОТ УСПЕХА

2008-04-19T18:33:00.001+03:00

2008-04-12T13:38:00.002+03:00

.....тези цветя ще останат завинаги в сърцето ми заедно със светналите очи на децата ,които ми ги подариха....

2008-04-12T13:37:00.002+03:00

2008-04-12T13:29:00.003+03:00

Випуск 2008 Езикова гимназия Ловеч снимки от спектакъла "Развод по български" от Н.Йорданов

2008-04-12T13:13:00.005+03:00

ПИЕСАТА

2008-04-12T12:06:00.006+03:00

Театърът...магия или реалност...за някой наречено -любов,а за Езикова гимназия в Ловеч...ПИЕСАТА. Многогодишната традиция всеки випуск да завършва гимназията с театрално представление.Незная от кого измислена но пазена и пренасяна повече от половин век!Невероятната идея да се разделяш с безпроблемната си младост с игра на театър!...Има нещо уникално и символично в това!Колко хора са поддържали пламъчето на тази традиция!!Немога да пропусна знаковите :Найден Ангелов-учителя и колегата ми Стоян Георгиев.Колко директори на гимназията са го съхранявали!..И пренесено с любов през годините ,сега то дойде при мене...И мога да кажа че е едно от най-хубавите неща белязали живота ми!Съдбата ме срещна с тези прекрасни двадесет момичета и момчета с които да построим мостчето към следващия випуск...Трите месеца с тях ...безсънните ни нощи...дългите дни разкъсани от репетиций,училище,пробни матури,изпити...и всичко което би могло да да е стоварено върху един дванадесетокласник,ми показаха,че мотивацията и желанието за успех стоят над всичко!Дадоха ми надежда......в поколението.....в младите и в бъдещето!Благодаря на всички, които превърнаха любовта си към театъра в едно прекрасно представление! С цялата си обич желая на всичките си момичета и момчета успешен старт в живота и дано със същия хъс и воля за победа да следват мечтите си! И нека Бог ги пази и благославя пътя им!

КРОТКИТЕ

2008-04-05T16:12:00.000+03:00

Все по-често си мисля за кротките...Тези,които никого няма да обидят ,но и никога няма да подадат ръка на падналия(знаеш ли го що е паднал,ами ако е пиян)...никого няма да осъдят...никому няма да направят забележка...съгласни са с всичко и не протестират срещу нищо.Те са добри и добре изглеждащи...Мълчат и се съгласяват.Оправдават всяко зло.Хората ги харесват.Обичат ги....защото са кротки.Търсят ги за приятели...защото са добри.Канят ги на гости....защото са възпитани.Шефовете ги толерират....удобни са.Когато има съкращения...те остават(без значение можещи ли са).Дават ги за пример...те са тези,които определят статуквото...(Как на тях нищо не им пречи,а вие все недоволни!).Кротки са.Усмихнати.Добри.Добре изглеждащи...................... А защо ли мене ме е страх от тях?

....ВЕЧЕРЯ ЗА ДВАМА.....

2008-03-31T19:02:00.007+03:00

БАБКА на 94години

2008-03-21T15:52:00.005+02:00

Днес баба ми навърши 94....много ли са малко ли са незнам....не си пожелавам дълголетието и ...но дано Бог колкото години ми е отредил ми даде нейнния бистър ум и хъса и за качество на живот....

2008-03-18T22:54:00.004+02:00

Галиче.........има една къща под хълма............там,където са сенките от детството....... и спомен за обич.........за докосване ....... мирис на земя ......и шепот на ангелски криле....

.....и свой съм там , където все ме няма........

2008-03-18T22:38:00.004+02:00

2008-03-16T16:43:00.002+02:00

Прощалното писмо на Габриел Гарсия Маркес до приятелите

2008-03-16T13:21:00.004+02:00

Кой знае защо днес го намерих и за кой ли път открих цялата мъдрост на живота, събрана в тия редове ....и се питам трябва ли да усетиш ,че вече си тръгнал за там от където няма връщане, за да прозреш простичките истини... ...Ако Бог ми подари парченце живот... На всички хора ще кажа,че винаги съм ги обичал. Мъжете ще сгълча ,че са глупаци дето не искат да се влюбят защото били стари. На старците ще обясня,че смъртта идва не със старостта,а със забравата. На децата ще им дам криле,но ще ги оставя сами да се научат да летят. А на жените ...ще им призная,че цял живот съм ги обожавал. Ако Бог ми подари парченце живот... Ще се обличам съвсем простичко,ще легна на слънцето и ще разголя не само тялото ,но и душата си.И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се разтопи на слънцето. Научих твърде много от вас хората до мен. Разбрах ,че всеки иска да живее на върха на планината,без да си дава сметка,че щастието е по пътя към върха. Усетих,че за да помогнеш на другия ,когато е в беда,трябва да го гледаш не от горе- надолу ,а обратното.... Научих толкова много от от вас хората до мене... Но всичко ще потъне в забрава и ще погине ,когато ме затворят в куфара... Тогава аз наистина ще започна да умирам. Приятели,дано не ви тежа като верига! Не чакам отговор от вас!...Не ми пишете...Не ме търсете! Искам само да чуете словата ми. И да почувствате,че нещо се променя. 8 октомври 2000г. Писмо до приятелите

Черната и Бялата

2008-03-15T23:10:00.002+02:00

2008-03-15T17:56:00.000+02:00

......Земята си оглеждаше в Небето.....Небето се оглеждаше в земята....Черната и топлата земя жадуваше за студени, сини висини,а синьото и ледено небе за нежна, земна топлина...Влюбиха се....Небето просто слезе на Земята. И се прегърнаха....Синьото и черното се смесиха и се получи сиво....Студът и топлината се превърнаха в хлад...И вече нямаше топла Земя и студено Небе ,които се търсеха,а само сива хладина,която бързо ги опомни от опиянението...

Еми

2008-02-01T18:09:00.000+02:00

здравейте!

2008-02-01T17:20:00.000+02:00

Тук съм защото понякога искам да кажа много неща....Защото зная ,че хората са родени за да бъдат приятели и обикновено се разминаваме забързани в делника си без да се видим...Когато някой се почувства самотен или просто иска да си поговори с някого аз съм тук